Помпеи, Мачу Пикчу и Ангкор Ват са имена на градове, които всеки ученик е чувал. В Интернет има поместени снимки на тези места и те са често посещавани от туристи.
Но има не по-малко древни и интересни, но не така известни места.
Такова е селището Скара Брей.
На най-големия от Оркнейските острови в Шотландия е било открито неолитно селище – Скара Брей.
То е много по-старо от древните пирамиди в Египед и Стоунхендж в Англия.
В продължение на хиляди години селището е било скрито под слой седиментни скали.
След силна буря през 1850 г. са се открили каменните жилища на селището.
Скара Брей е било обитавано през периода 3180-2500 г. пр.н.е.

В района в близост до Рио де Жанейро в планините има необичайна вила. Такова съседство на съоръжението с мегаполиса не се отразява изобщо на спокойната обстановка на вилата. Тя внимателно е скрита в плътните гъсталаци от тропическа растителност.
Вилата е проектирана от Arthur Casas поръчана е от популярен телевизионен водещ в Бразилия. Сред неговите изисквания към изпълнителите на проекта са: задължителен басейн, интериор в ярки цветове и защита от любопитни очи.
В резултат на тази работа се е получила голяма вила, която е построена на живописен склон скали. Тя е отделена от улицата със стена от камък.
Самата структура е въплъщение на идеите на минимализма. За изграженето му външно и вътрешно се е използвал камък, но въпреки това, вилата изглежда доста обемиста. Витражните прозорци осигуряват поток от слънчева светлина в голям мащаб. Някаква ефирност се добавя от светлия интериор. Преобладават нюанси на бежово, прасков отенък и сиви тонове.
Трите етажа от вилата заедно съставляват около 480 кв. метра. На партерния етаж са разположени помещения за персонала и гостите, вторият е поставен под кухнята и трапезарията, тук се намира хола, третия етаж е зает от няколко спални. Преди вилата е разположена тераса с изглед към океана, а до нея има плувен басейн.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Един пътник, пътуващ на борда на кораба, видял безброй малки и големи подводни скали, с които било осеяно морето. Той се обърнал към кормчията:
– Господине, как успявате да минете сред толкова много скали? Вие навярно знаете всеки камък тук, за да го избягвате!?
– Не, – казал кормчията, – къде са камъните не знам, но знам най-дълбоките места, през които мога да прокарам кораба.
Наистина, защо му е на един пътешественик да знае всичко наоколо, за него е важно да знае добре своя път.
Християните няма да пострадат, ако не се вглеждат в „камъните“ около себе си, а знаят волята на Бога и я изпълняват.
Ако хората са нещастни, те самите са виновни за това, защото не са съгласували живота си с волята на Твореца.
Не можеш едновремено да изпълниш своите намерения и тези на Бога. Ако изпълниш своите желания, тези на Бога се оскверняват и стават ненужни.
Главната цел на християнина е да познае Божията воля и да я изпълни. Никога не се страхувайте да се предадеш на разположение на Неговата воля.

Повечето хора са свикнали със зоологически градини, в които има малки клетки, в който гният обидени от живота животни. Точно обратното на този стереотип във Валенсия е основан Биопарк. Изобретателните испанци на малка площ от 25 дка са успели да пресъздадат истинска африканска зона.
В един от най-оригиналните зоопаркове Лухан в Буенос Айрес посетителите могат, ако желаят, да влязат в клетката на хищника и да го хранят, като му подават храната с ръце.
В Биопарка във Валенсия приближаването към животните не се препоръчва, но можете да ги наблюдавате в реално време.
Обитателите на парка живеят в естествена среда, а посетителите са отделени от тях не с решетки, а реки, скали и живописни водопади.
За разходка в такъв парк трябва да имаш железни нерви. Между хората и животните има незначителни бариери, които животните могат да прекрачат без никакво усилие.
Повечето посетители признават, че изпитват страх, имат огромен прилив на адреналин, тък като това е среща направо с дивата природа.
В Биопарка, както и в джунглата, могат да живеят различни животни едно до друго. Например в една от зоните живеят горили, ему и зебри. Някои от тях, особено по-любопитните, приближават до хората. Истинските любимци на публиката са лемурите.