Всяка година в утринта на Христовото възкресение семейство Димови сядаха около трапезата, за да празнуват и хапнат от специалния хляб, който приготвяше домакинята на дома

Веднъж, когато почти всички бяха на масата, се чуха викове от кухнята.

– Не, само това не….Какво ще правя сега. Боже, помогни ми….

Децата изтичаха на там и видяха майка им, която току що вадеше хляба от фурната и се вайкаше.

– Хлябът е прегорял, – на лицето ѝ бе изписано разочарование.

Тя стоя така известно време, но бързо намери решение. Тъй като изгорялото бе само на повърхността, тя го махна и останалото можеше да се яде.

Докато всички се наслаждаваха на вкусния хляб Пламен извика възторжено:

– Това е най-вкусният хляб, който мама е приготвяла до сега.

– Всичко съдейства за добро, на тия които любят Бога, – добави бащата му.

– Нямаше да мога да опитам този вкусен хляб, – дяволито се засмя Румяна, – ако мама го беше изхвърлила всичкия.

– Понякога забравяме, че Бог обръща най-лошото в добро, – засмя се бащата, – горчивината в сладост, неприятностите в благословение. Нашият Бог  е всесилен. За това можем да му се доверим в трудни ситуации.

Ако детето ти желае повече да играе на игри, в които се стреля, това е повод да се замислиш.
Тази необходимост може да говори за две противоположни ситуации. Детето се опитва да се отърве от жестокостта, която се натрупва в него вследствие на прояване на такава към него или желае да опита агресията, която му е забранено да изявява.
Разбира се, трябва да се обърне внимание на хората около него и да изясните, дали някой не го обижда.
Обърнете внимание на още една точка. Всеки малък човек има естествен заряд агресия, свързан с потребността за движение, опознаване на света чрез сблъсък и конфронтация. Ако този заряд е блокиран, той се проявява в такива странни форми, като влечение към игри с насилие.
Какво да правим тогава?
Дайте на тези емоции възможност да се проявяват. Играйте с тях като се замеряте със снежни топки, съревновавайте се на „Дартс“ или поборете се с тях, но без наранявания.
И не „въоръжавайте“ децата си в детската градина с виртуални оръжия.

Шумна компания от момчета и момичета вдигаше доста врява в заведението. Околните им се поскарват от време на време, те позамлъкнат, докато не се излее поредната вълна от мощен и неудържим смях. Какво да го прави човек, млади са още, кръвта им ври въе вените?!

Едно от тях, младо широкоплщесто момче, с буен рус перчем и святкащи сини очи разказваше за приключенията си в планината. Бил на ски миналата седмица с буйни глави като него.

По едно време се разкрещели и развикали, така не забелязали, че с виковете си предизвикали една малка лавина.

– Изведнъж, Виктор ме дръпна рязко в страни и тя прелятя край нас, – очите на Спас трепнаха при спомена.- На косъм бяхме.

– А знете ли на какво прилича шумът от падаща лавина? – попита многознайкото на групата Тотьо.

Изабела притвори очи мечтателно и каза:

– На морски прибой.

Рангел поклати глава:

– Това е нищо в сравнение с тази хала.

Тотьо се изперчи напред и почти издекламира:

– Звучи точно като гръмотевица, а звукът ѝ непрекъснато се усилва.

Катето смушка Изабела и двете едва въздържаха смеха си. Хубаво е, че момчетата нищо не забелязаха.

Изабела си представи Спас във виненочервен екип за ски, понесен от вълна сняг. Виждаше как снегът го поглъща, а той безпомощно размахваше ръце…. докато потъна във снеговъртежа. Настъпи тишина. Само стърчаща щека беше отбелязала мястото на злополуката.

Изведнъж Изабела трепна: „Какви глупави представи минават през главата ми. – помисли си тя. – Това, че не го харесвам, не означава, че мога да си го преставя в такива ситуации“.

И Изабела се присламчи към виковете и смеха на компанията.

Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.

Зак Секлер е американски рекламен фотограф. Известен е с необикновената си творческа визия и чувство за хумор.
Поради тези си качества постига много добри резултати и в момента работи в сътрудничество смного големи компании и издатели.
Сред неговите клиенти са големи фирми и марки като BBDO New York, Marie Claire, New York Magazine, Gap, Escada, LG, Procter & Gamble и др.
Повишеният интерес към неговото творчество се обяснява с това, че даже такава дейност като рекламата, се нуждае от художествен талант.
Фотохудожникът създава креативни постановъчни снимки, които се отличават с изострено чувство за хумор. Той отделя и доста внимание на цифровия ретуш и цифровата фотоманипулация.
Хумор в работата на Зак Секлер е доста разнообразен. Тези забавни ситуации могат да се видят на улицата или в сюрреалистичните сцени.
Каквото и да прави този автор, то е много добро и се харесва на зрителя.
Фотографът търси идея в ежедневието и в света около себе си, затова е понятен за хората.