Случи се точно по време на празниците. Органите отговарящи за настойничеството, трябваше да вземат малко момиченце от вечно пияната му майка и да го дадат в сиропиталище.

Ани беше само на половин година, но изглеждаше като осем месечно дете. Момиченцето не можеше нищо от това, което можеха да правят децата на половин година. Човек като я гледаше можеше да остане с убеждение, че е умствено изостанала.

Но Ани беше съвършено здраво дете, просто никой не се бе занимавал с нея или както казват специалистите, тя бе педагогически занемарена.

Как можеш да се научиш да говориш, ако никой не разговаря с теб? Ани не можеше да държи и лъжицата, защото никой до сега не ѝ бе показвал, как да прави това. Детето не се бе опитвало да ходи, защото беше чувало постояно командите:

– Стой там! Не ставай от леглото!

Ани през цялото време бе прекарала на леглото на майка си. Там тя бе спала и започнала по-малко да пълзи.

– Няма да слизаш от кревата!- постоянно ѝ крещеше майка ѝ.

И как майка ѝ би разрешила на Ани да слезе на пода, когато щеше да ѝ създаде много проблеми. Бащата живееше сам и не посещаваше дъщеря си.

След като Ани бе настанена в сиропиталището майка ѝ и баща ѝ щяха да бъдат лишени от родителски права.

И изведнъж в живота на Ани се появи баща ѝ. Той дойде в сиропиталището и каза:

– Моля ви, дайте дъщеря ми.

– Странно, – вдигна рамене възпитателката, – до сега не се е интересувал от детето и изведнъж си  е спомнил за него.

Но на бащата нищо не казаха.

– За Ани се появи възможност да има свой дом, а това съвсем не е лошо, – каза една от възпитателките.

– Нека да наблюдаваме този загадъчен баща – предложи друга от жените във дома – и да му позволим да посещава дъщеря си до решението на съда.

Първоначално тази идея изглеждаше напълно безнадеждна.

Стоян, така се казваше бащата на Ани, в момента никъде не работеше. Той дори не знаеше как да се обръща към дъщеря си. Да я нахрани, да я облече, да я вземе на ръце, … всички подобни действия объркваха нацяло Стоян. Той дори не знаеше как да общува с нея. Оставаше в недоумение, когато тя започваше да капризничи.

Да, между двамата липсваше емоционален контакт. Баща и дъщеря бяха като чужди един спрямо друг.

Възпитателката на Ани виждаше това и ѝ ставаше тъжно. Надеждата, че момиченцето ще се върне в семейството си, се топеше пред очите ѝ.

Тихият, не много говорещ и на вид не приспособим към живота Стоян се оказа удивително упорит човек. Половин година той се бори за правото си да бъде баща.

Той не пиеше много като майката на Ани и се опитваше да се пребори с лошите си навици, но му беше много трудно.

Най-накрая Стоян нацяло се отказа от пиенето, започна работа. Цялото си свободно време прекарваше в сиропиталището с дъщеря си. Там жените го учеха как да играе с дъщеря си, как да я приучва да ходи на гърне, да ѝ приготвя каши.

Ани постепенно привикна към него. Когато чуеше възпитателката да казва:

– Ани баща ти дойде.

Тя повече не се вкопчваше със страх в крака на възпитателката си, а смело тичаше към вратата, за да посрещне баща си.

Съдът взе решение да не лишава Стоян от родителски права. И Ани заживя при баща си.

В сиропиталището доведоха малко момиченце. То се казваше Таня. Имаше големи сини очи и рижи къдрици, които се преплитаха безразборно на главата му. Когато влезе в детския дом, то се почувства несигурно и се оглеждаше плахо наоколо.

Наближаваха празници и децата в дома тръпнеха в очакване.

Сутринта дойдоха група младежи, от някакво предприятие и донесоха подаръци. Всичките пакети бяха раздадени на децата. Нито едно от тях не бе забравено.

Таня също получи подарък. Тя го стискаше здраво и с нетърпение очакваше времето, когато щяха да ѝ позволят да го отвори. От него така ухаеше на шоколадови бонбони, хрупкави вафли и …. на мандарини.

„О, мандарини, – помисли си радостно Таня. – опитах ги само веднъж …..бяха толкова сочни и вкусни“.

За миг тя забрави за своите незгоди. Струваше ѝ се, че щастието …. са тези мандарини.

Гостите си тръгнаха и децата се прибраха по стаите си. Таня едва бе влязла в спалното помещение, когато я приближи Рада. Тя командваше всички момичета в групата и те я слушаха.

– За новодошлите е твърде рано да ядат сладко, – каза Рада, грабна пакета на Таня от ръцете ѝ и го завъртя във въздуха,  – ще им изпадат зъбите.

Останалите момичета се засмяха. Таня също се засмя, но какво можеше друго да направи, тя бе шокирана и сериозно се изплаши.

Скоро момичетата я забравиха. Те разтваряха шумно пакетите си и показваха една на друга какви бонбони бяха им се паднали. Из стаята се носеше приятна аромат на корите от обелените мандарини.

Таня седеше до прозореца и гледаше навън. Тя не искаше да плаче, но сълзите сами се търкулваха една след друга от очите ѝ.

Когато легнаха да спят Таня започна да си мечтае:
„Ще дойде някой добър вълшебник и ще ме отведе оттук, далече от този мръсен град, от това мрачно сиропиталище, от дракащите се и крещящи деца“.

На сутринта Таня се събуди. Отвори шкафчето си и замръзна на място от изненада. Там имаше шест бонбона и цели три мандарини.

Таня вече е голяма жена, но и до сега си спомня за добрата ръка, която ѝ бе доставила толкова радост, в онази сутрин, когато тя се чувстваше отхвърлена и нещастна.

Малко момченце подскачаше по улицата, опитвайки да хване ръката на майка си, а от време на време ѝ задаваше един и същи въпрос:
– Мамо, къде отиваме?
Майката мълчеше, отвръщайки очи настрани.
– Глупак! – казаваха съседите, наблюдавайки двамата. – То не знае, че майка му го води в сиропиталище ….
Момчето порасна, стана самостоятелно, но посещаваше разпуснатата си майка. Той почистваше след пиянските гуляи на майка си, а когато тя заспиваше, то седеше до нея, държеше я за ръка и я целуваше по мръсната буза.
– Глупак! – възмущаваха се съседите. – Нима той няма никакво чувство за гордост, нали тя сама го захвърли …..
Майка му почина от много пиене, а момчето се превърна в красив млад мъж. Завърши университета с отличие и всички предвиждаха за него голямо бъдеще, високи постове, но той отиде в едно училище и започна да работи като учител.
– Глупак! Съсипва си живота, да учи другите за жълти стотинки! – възмущавали се съседите, но за тяхна изненада, той стана любимец на учениците.
Скоро всички узнаха, че ще се жени за едно съседско момиче.
– Какъв глупак! – отново се развикаха съседите. – Не стига, че е глухоняма, но и куца със единия крак. Той е такъв красавец, не можа ли да си намери  някое хубаво момиче?
Но двамата заживяха щастливо в любов и разбирателство. Само едно притеснение имаха, нямаха деца.
Веднъж съседите видяха младата двойка с детска количка, в която имаше близнаци, едно момченце и едно момиченце. Децата бяха на около шест месеца.
– Глупак! Можеше да се ожени за здраво момиче и да има свои деца, а не да взема чужди. Отгоре на всичкото взел и две деца! – отново го осъдиха съседите.
Времето неумолимо следва своя бяг. Децата им пораснаха и живееха вече в свои семейства. Те имаха по три деца, но не забравяха да навестяват старите си родители.
Веднъж, през една хладна пролетна вечер, минавайки по моста, той видя куче, което плаваше върху къс лед в реката. То се мяташе и скимтеше върху тънкия лед. Без да се замисля, той скочи в ледената вода и спаси кучето ….
– Глупак! – мърморели съседите, минавайки край дома му. – Да се хвърли в студената вода, това на неговите години е просто самоубийство, а сега умира …..
На погребението съседите само клатеха глава.
– Цял живот живя като глупак и умря съвсем нелепо …..
А той стоеше пред вратите на рая и един ангел го попита:
– Как се казваш?
– Вече съм забравил името си, но съседите винаги ме наричаха „Глупак“. През цялото време не правех така, както очакваха от мен.
– Твоето име е записано в книгата на спасените, влез. А твоята глупост има друго име и то е Любов.

Саксонецът Ролф Фогт е посланик на Рождество.
През последните 13 години, в навечерието на празника, неговата малка ферма се превръща в истинска рождествена приказка.
За да я видят идват хора от цял свят. Дома си е обиколил с около 2 километра кабели, които снабдяват 450 хиляди лампички. Ролф всяка вечер включва своето „северно сияние“, което блещука с разноцветни гирлянди.
Това не му струва скъпо, защото за икономия на електричество Ролф използва светодиоди. Електричеството, което изразходва семейството му струва толкова, колкото е цената на консумираната енергия от всички къщи наоколо.
Пенсионерът Ролф е отгледан в сиропиталище и е бил лишен от  радостта на Рождество.
Вече на преклонна възраст, той решил да осъществи детската си мечта и по този начин да даде още един повод за радост на много други.