Спорът между Недялко и Спас бе свързан с Божия глас.

– Господ може да говори достатъчно високо, за да го чуваме, – заяви Недялко.

– Когато Бог иска да бъде чут и това, което има да ни каже е твърде важно, за да бъде пропуснато, Той го прави шепнешком, – изказа съвсем спокойно своето мнение Спас.

– Какво разбираш под шепнешком? – попита Недялко.

– При него говоренето е много тихо. Просто използваш дъха си, без да участват гласните струни, – обясни Спас. – Как създаде Бог Адам?

– Как? – нетърпеливо подметна Недялко.

– Той прошепна в праха и го нарече Адам, – тържествуващо вдигна палец нагоре Спас. – Така първият човек някога е бил шепот.

– И каква е връзката между шепота и нормалното говорене? – смръщи вежди Недялко.

Спас се усмихна:

– Когато някой говори шепнешком, трябва да се приближиш много близко до него, за да го чуеш. Всъщност трябва да доближиш ухото си до устата на човека.

– С каква цел? – продължи да пита Недялко.

– Бог иска да бъдем възможно най-близко до Него, защото ни обича, – уточни Спас.

– Не може ли по-друг начин да изрази любовта Си? – сбърчи нос Недялко.

– Спомням си, – Спас се върна много години назад, – когато бяхме малки със сестра ми, татко ни шепнеше. За да го чуем ние се приближавахме към него. Тогава той ни сграбчваше и ни прегръщаше. Бог ни прави същия номер. Ние искаме да разберем какво ни казва, а Той по този начин желае да разберем колко много ни обича.

Недялко само вдигна рамене, а Спас обяви тържествено:

– Всемогъщият може да ни сплаши с външния Си глас, но ни ухажва с шепот. А Неговият шепот е самият дъх на живот.

Подчинявайте се на шепота Му и вижте какво прави Той, защото нищо няма потенциал да промени живота ви така, както шепота на Бог.

Нищо няма да определи съдбата ви повече от способността да чуете Неговия тих и мек глас.

Така се раждат мечтите с Божия размер.

Ето как се случват чудесата!

Илия се бореше с негодуванието срещу баща си вече 30 години:

– Защо баща ми е толкова дистанциран? Той постоянно отсъства емоционално. Копнея за него, но той сякаш никога не бе готов или не бе способен да даде това, което очаквах.

Роза, сестрата на Илия се самоуби. Тя остави след себе си две малки деца.

Илия се обади по телефона на баща си:

– Трябва да дойдеш. Поне заради малките.

Отговорът силно разтърси и разочарова Илия:

– Не мога. Имам срещи, които не мога да отложа.

Илия се чувстваше предаден.

Седмица по късно втората жена на баща му, разказа на Илия за травмата, получена вследствие на случай, който баща му не е могъл да преживее:

– Той е бил само на три години, когато баща му се е самоубил пред него.

Тогава Илия разбра:

– Баща ми не е бил безсърдечен. Той е бил съкрушен. Мълчанието му не е било жестокост , а рана, която никога не бе заздравяла.

За първи път той видя баща си не като човек, който го е предал, а като момче, което бе предадено преди години.

Илия осъзна:

– Това е цикълът, който врагът иска да повтори. Раните, които остават не излекувани, се превръщат във вериги, които се предават. Освен ако някой не ги разкъса.

Врагът обича цикли като без бащинство, пристрастяване, срам, мълчание, малтретиране.

Ако не може да ви унищожи, ще се опита да ви държи заседнали в положения, които ще ви надживеят.

Ето как се формират крепостите, не само чрез травма, но и чрез повторение в следващото поколение.

Добрата новина е: Циклите могат да бъдат разчупени.

Разчупването на цикъла не означава да се преструваме, че болката не се е случила. Това означава:

Да казваме истината, дори когато е трудно.

Да търсим изцеление, дори когато боли.

Да избираме прошка.

Да бъдете настоящи за семейството си, дори когато не сте имали това, докато сте израснали.

Може да сте наследили болка, но не е нужно да я предавате на нататък.

Вие не сте жертва, вие сте победител в Христос.

Когато изберете да се борите за изцеление, вие не спасявате само себе си, а поколенията след вас.

Костадин бе сериозно притеснен. Той си казваше:

– Лесно е да говориш езика на любовта, когато си в добро настроение, но е трудно да останеш в такова, когато се окажеш в трудна ситуация.

Костадин се втурна към леглото на Боряна. Нежно я прегърна и прошепна в ухото ѝ:

– Обичам те.

Борис седеше на стол до леглото на жена си.

Костадин отиде до него, прегърна го и му заяви:

– Ще те убия.

В действителност, той не искаше да го убива, но му бе много ядосан. Шест часа Костадин бе прекарал в напрежение, повтаряйки:

– Жива ли е или мъртва?

Боряна изпитваше силни болки, Костадин бе безпомощен край нея и същевременно нещастен, че не може да ѝ помогне.

Дойде медицинската сестра и даде на болната ниска доза морфин, обяснявайки:

– Това е всичко, което мога да ѝ дам, все пак тя е бременна.

Костадин имаше чувство, че преживява някакъв кошмар.

Чудейки се какво да прави, той бе изобличен в духа си. Разкая се за греха си и се извини на Борис:

– Това е истински кошмар. Съжалявам за думите си, не те обвинявам в нищо. Ти не си бил виновен, но нейното състояние …

И се разплака.

Борис го прегърна и прие извинението му:

– Не се притеснявай. Аз също не съм на себе си след случилото се. Разбирам те напълно.

Способни ли сте да простите и да покажете любов, когато сте посред кошмар?

Пространството между ушите на Венелин бе около петнадесет сантиметра.

То бръмчеше от непрестанна активност.

Обработваше данни. Издаваше команди. Правеше избори.

То съществуваше, за да филтрира фактите и да взема решения.

Проектирано бе и създадено от Бог.

Така се определяше хода на живота на Венелин.

– Едно правило е по-важно от всички останали, – разсъждаваше на глас Венелин. – И това е истината. Добрите решения зависят от надеждна информация. За това всяка мисъл трябва да бъде добре обмислена.

– Не правим така с храната, – усмихна се предизвикателно сестра му Петрана. – Това, че виждаш шоколад, не означава, че трябва да го ядеш. Здравият разум ни насърчава да практикуваме дискретно хранене.

– Мислите ни също не заслужават пълна свобода, – отбеляза Милан. – Само защото имате мисъл, не е нужно да ѝ даваме ход. Нека да практикуваме придирчиво мислене.

Донка много се възхищаваше от сестра си. Искаше да бъда точно като нея. Харесваше ѝ как се облича. Колко бе отговорна за всичко. Как се контролираше във всяка една ситуация.

Донка тайно си мечтаеше:

– Само да порасна, тогава ще правя нещата, които тя прави.

Когато сестра ѝ излизаше с приятели, Донка бързо тичаше в стаята ѝ. Там обличаше дрехите ѝ, нахлузваше обувките ѝ и си представяше как прилича на по-голямата си сестра.

– Всичко върши без усилие, – завиждаше ѝ Донка.

Минаха години.

Донка вече не живееше с родителите и сестра си. Тя бе много далече от там, но въпреки всичко търсеше модели за подражание. Това бяха известни личности или артисти, които гледаше по филмите.

Каквато и маска да сложеше, никоя не ѝ пасваше. Дори сред съучениците си се отличаваше, макар да опитваше да се облича и да ходи като тях.

Един ден Донка прочете от Библията:

„Преди да те оформя в утробата, те познах, и преди да се родиш, те осветих“.

Тя уплашено затвори Книгата. Когато я отвори отново, попадна на същото място.

– Ти ли ми говориш, Господи? – попита плахо Донка.

– Да, – бе отговорът. – Избрах те. Сега бъди това, за което Съм те призовал.

Очите на Донка се напълниха със сълзи.

До сега, тя ясно не осъзнаваше, че е отделена.

Донка падна на колене:

– Татко мой, опитвах се бъда това, което не съм. Днес оставам всичко, което ми харесва в другите и желая да бъда това, за което Си ме създал. Помогни ми да ходя в призванието, което Си определил за моя живот.