Костадин бе сериозно притеснен. Той си казваше:

– Лесно е да говориш езика на любовта, когато си в добро настроение, но е трудно да останеш в такова, когато се окажеш в трудна ситуация.

Костадин се втурна към леглото на Боряна. Нежно я прегърна и прошепна в ухото ѝ:

– Обичам те.

Борис седеше на стол до леглото на жена си.

Костадин отиде до него, прегърна го и му заяви:

– Ще те убия.

В действителност, той не искаше да го убива, но му бе много ядосан. Шест часа Костадин бе прекарал в напрежение, повтаряйки:

– Жива ли е или мъртва?

Боряна изпитваше силни болки, Костадин бе безпомощен край нея и същевременно нещастен, че не може да ѝ помогне.

Дойде медицинската сестра и даде на болната ниска доза морфин, обяснявайки:

– Това е всичко, което мога да ѝ дам, все пак тя е бременна.

Костадин имаше чувство, че преживява някакъв кошмар.

Чудейки се какво да прави, той бе изобличен в духа си. Разкая се за греха си и се извини на Борис:

– Това е истински кошмар. Съжалявам за думите си, не те обвинявам в нищо. Ти не си бил виновен, но нейното състояние …

И се разплака.

Борис го прегърна и прие извинението му:

– Не се притеснявай. Аз също не съм на себе си след случилото се. Разбирам те напълно.

Способни ли сте да простите и да покажете любов, когато сте посред кошмар?

Пространството между ушите на Венелин бе около петнадесет сантиметра.

То бръмчеше от непрестанна активност.

Обработваше данни. Издаваше команди. Правеше избори.

То съществуваше, за да филтрира фактите и да взема решения.

Проектирано бе и създадено от Бог.

Така се определяше хода на живота на Венелин.

– Едно правило е по-важно от всички останали, – разсъждаваше на глас Венелин. – И това е истината. Добрите решения зависят от надеждна информация. За това всяка мисъл трябва да бъде добре обмислена.

– Не правим така с храната, – усмихна се предизвикателно сестра му Петрана. – Това, че виждаш шоколад, не означава, че трябва да го ядеш. Здравият разум ни насърчава да практикуваме дискретно хранене.

– Мислите ни също не заслужават пълна свобода, – отбеляза Милан. – Само защото имате мисъл, не е нужно да ѝ даваме ход. Нека да практикуваме придирчиво мислене.

Донка много се възхищаваше от сестра си. Искаше да бъда точно като нея. Харесваше ѝ как се облича. Колко бе отговорна за всичко. Как се контролираше във всяка една ситуация.

Донка тайно си мечтаеше:

– Само да порасна, тогава ще правя нещата, които тя прави.

Когато сестра ѝ излизаше с приятели, Донка бързо тичаше в стаята ѝ. Там обличаше дрехите ѝ, нахлузваше обувките ѝ и си представяше как прилича на по-голямата си сестра.

– Всичко върши без усилие, – завиждаше ѝ Донка.

Минаха години.

Донка вече не живееше с родителите и сестра си. Тя бе много далече от там, но въпреки всичко търсеше модели за подражание. Това бяха известни личности или артисти, които гледаше по филмите.

Каквато и маска да сложеше, никоя не ѝ пасваше. Дори сред съучениците си се отличаваше, макар да опитваше да се облича и да ходи като тях.

Един ден Донка прочете от Библията:

„Преди да те оформя в утробата, те познах, и преди да се родиш, те осветих“.

Тя уплашено затвори Книгата. Когато я отвори отново, попадна на същото място.

– Ти ли ми говориш, Господи? – попита плахо Донка.

– Да, – бе отговорът. – Избрах те. Сега бъди това, за което Съм те призовал.

Очите на Донка се напълниха със сълзи.

До сега, тя ясно не осъзнаваше, че е отделена.

Донка падна на колене:

– Татко мой, опитвах се бъда това, което не съм. Днес оставам всичко, което ми харесва в другите и желая да бъда това, за което Си ме създал. Помогни ми да ходя в призванието, което Си определил за моя живот.

Мадлен бе атакувана постоянно от мисли като:

„Ако бях толкова слаба като Катя, досега щях да се омъжа“.

„Ако бях умна, колкото Наска, мое щеше да е повишението“.

Горчиви мисли, но те почваха от детството.

Когато бе малка, непрекъснато е сравняваха със сестра ѝ.

– Ти си хубава, но сестра ти е готина.

Чувайки това краката ѝ се подкосяваха. Това отхвърляне ѝ действаше болезнено.

– Дори да ям по-малко и да изруся косата си или да облека нещо по-хубаво, няма да съм като нея и няма да съм достатъчна, – с горчивина си казваше тя.

Един ден Мадлен стоеше и гледаше скалистите планини. Тя бе пленена от невероятната им красота.

В този момент Бог прошепна на сърцето ѝ:

– Ти си дори по-красива от планините.

Беше ѝ трудно да възприеме това.

След кратък размисъл Мадлен реши:

– Щом Той казва, че съм красива, значи трябва да започна да вярвам в това.

Повечето от нас сме убедени, че не сме достатъчни.

В действителност ние сравняваме само онова, което виждаме на повърхността, а понякога привидно лесният живот е пълен с болка.

Трябва да спрем да се сравняваме.

Ако Бог искаше всички да сме еднакви, Той щеше да създаде един един единствен шаблон за цялото човечество.

Вместо това Бог направи всички различни. Той влияе на решенията, които вземаме. Той направлява живота ни. Просто трябва да Го следваме.

Сашо бе взел един бадем в ръката си и го разглеждаше внимателно.

– Знаеш ли как наричат бадемовото дърво? – попита го сестра му Милка.

Сашо само повдигна рамене.

– Ранобудно дърво, – отговори си сама Милка.

– Блазе му, – усмихна се Сашо. – Сигурно става много рано, а пък на мен сутрин най-много ми се спи.

– Не, не става дума за ставане сутрин, – размаха ръце Милка. – В Израел то се събужда от зимния си сън още през януари, сякаш бърза да даде плодовете си преди всички останали.

– Интересно, не знаех, – Сашо само повдигна вежди.

– Освен това, думата бадем на иврит звучи като глагола „бързам“, – добави Милка. – Спомняш ли си какво бе първото видение, което Еремия получи, когато Бог го издигна за „пророк на народите“, а той беше още дете?

– Клонка от бадемово дърво, – този път Сашо знаеше отговора.

Милка побърза да поясни това видение на брат си:

– Бог му казва: „Аз бързам да изпълня Словото Си“. Точно както бадемовото дърво „бърза“ да даде плодовете си на хората, така и Бог бърза да изпълни Словото, което е изговорил.

– Дано Божието бързане, не е като човешкото, – ухили се Сашо.

– Не е, – плесна с ръце Милка. – Изпълнението на Словото Му отнема много години, десетилетия и дори векове.

– Защо Бог толкова се бави? – попита Сашо. – Понякога толкова ми се е искало да стане нещо, че правя всичко възможно, да забързам нещата, но не става.

– Има си Божие време за всичко, – важно оповести Милка.