Сержант обяснява на войниците:

– Максималният ъгъл на повдигане на резервоара е 30 градуса.

Един от войниците пита:

– По коя скала, господин сержант? Фаренхайт или Целзий?

Сержанта известно време се замисля, след което казва:

– Фаренхайт!

Войниците се смеят. Сержанта също се усмихва:

– Това беше шега. Разбира се, че по Целзий!

Била 1945 година. Започнало щурмуването на Берлин.

Под куршумите и снарядите съветски сержант спасил от смърт малко немско момиче, като я закрил с тялото си.

Като символ на самоотвержеността и безкористната смелост, издигнали паметник на сержант Вучетич.

Той представлява войн освободител  с дете на ръце.

Беше голям студ. По здравия лед, често преминаваха тигри. Човек можеше да ги види от балкона, как се ровят в кофите за боклук, търсейки нещо годно за храна.

Станислав Иванов бе старши лейтенант. Бе охрана и постоянно бе в готовност, ако го повикат.
Веднъж по телефона се обади уплашен мъжки глас:

– Старши лейтенант Иванов … тук … има тигър.

– Какво? Тигър? Ако нападне веднага стреляй! – каза Станислав.

– Да върви по дяволите Червената книга, – измърмори Иванов, човешкият живот е по важен.

А по телефона добави:

– Сега идвам.

Когато Станислав пристигна на мястото на поста, обадилия се му докладва:

– Там седи вече от двадесет минути и нищо не прави. Просто гледа …. това е всичко. Но е някак страшно…

Горкият толкова голяма котка той не бе виждал до сега.

Иванов позвъни:

– Тук наблизо до границата е забелязан тигър. За сега не напада. Поех поста.

След това скочи в колата. А тигърът седеше спокойно, не потрепваше Иванов наблюдаваше тигъра. По-точно това беше тигрица, която гледаше в определена посока.

Изведнъж Иванов забеляза между дърветата малки зверчета.

– Виж ти, – каза Иванов – малки тигърчета.

А големият звяр ги следеше и не помръдваше.

– Господин лейтенант, – обади се сержанта до него, – нещо в гората се размърда. Тя е довела тигърчетата си. Какво да правим?

– Не ги пипайте, – заповяда Иванов.

Старши лейтенанта отново се обади по телефона. Отговори му майорът, той бе мъдър и спокоен човек.
„Ако вземем тигърчетата, ще имаме проблем по-късно, – замисли се майорът. – Май трябва да се свържа със зоопарка. Ще им се обадя да изпратят хора. Но не трябва да убиваме тигрицата, навярно нуждата я е довела толкова близо, а жалко и за малките. Сама няма да тръгне. Там ще издъхне с тигърчетата си“.

– Ето какво лейтенант, каза майорът по телефона, – докарайте бавно колата до склада …. Ще ви изчакам.

От склада майорът извади  половин крава, подаде я на Иванов и каза:

– Вземи това и го хвърли на тигрицата. Бъдете внимателни, да не стане някоя беля.

Лесно е да се каже. Късът месо бе тежък, а снегът бе дълбок. Заедно със сержанта, сложили автомати на гърбовете си потеглиха.

Преди Иванов да тръгне с месото към животното и каза на сержанта:

– Наблюдавай и стреляй само в случай на … – и махна с ръка.

Тигрицата не мърдаше. Само големите ѝ жълти очи потрепваха. Иванов дотътри парчето месо на няколко крачки от животното и си тръгна ….

Тигрицата бавно се изправи. Дойде до месото. Помириса го. Удари го с лапа ….и го отнесе в гората.

Иванов и сержанта въздъхнаха спокойно.

Един ден по-късно Иванов бе обикалял постовете и отново бе на същото място, където бе засечена тигрицата. Беше ясна звездна нощ. Той излезе навън, извади една цигара и реши да запуши.

Щом драсна клечката кибрит и Иванов трепна. В тъмното, зад оградата седеше тигрицата, съвсем сама. Тя го наблюдаваше.

Иванов замръзна.

„Прекалено близо е, даже и пистолета си няма да мога да извадя – помисли си той“.

Тигрицата стана съвсем безшумно и бързо тръгна към него. Тя се вгледа внимателно в очите му…

„Това е всичко. Ето я смъртта, – помисли си старши лейтенанта“.

А тя мушна муцуната си под ръката му и се отърка о него, както котката правеше в къщи. Той я погали по гърба …. и тя изчезна безшумно така, както се бе появила.

Тогава Иванов разбра, че тигрицата бе дошла да му благодари. Той и досега е уверен, че животинска благодарност има и тя е много по-добра от хорската.

Беше много студено. Старши сержант Данаил Маринов беше нощна смяна. Студът щипеше неумолимо.

Данаил от време на време потъркваше ръцете си, които бяха в ръкавици, но мразът проникваше и през тях. Младежът крачеше напред назад, за да се стопли. Беше едва осем часа, а го чакаше цяла нощ дежурство.

Телефонът иззвъня.

– Отидете на пътя и отбивайте движението в посока към града, има виелица.

– Слушам, – едва успя да каже Данаил, когато усети, че от другата страна бяха затворили.

Маринов взе със себе си няколко души и изпълни заповедта.

След около два часа Данаил получи нова заповед:

– Към вас ще дойде КАМАЗ „Вахта“ отидете на мястото, където хора са задържани от снега. Те се нуждаят от помощ.

До самото място не успяха да се доберат, нямаше как да преминат, за това тръгнаха пеша.

– Старши сержант Маринов придружи този КАМАЗ, – каза дежурният офицер.-  Внимавай за хората, гледай да не се паникьосат. Поддържай постоянна връзка с отдела.

Хората бяха замръзнали. Данаил не можеше да стои от страни, за това започна да им помага. Заедно с другите отиде до затъналия автомобил и започна да изважда хората.

Едно момиче, което прехвърлиха в КАМАЗА бе много замръзнало. Горната ѝ дреха беше цялата мокра. Тя трепереше и не можеше да се сгрее. Данаил свали якето си и го метна върху момичето.

Един мъж се мъчеше да сгрее премръзналите си ръце, но безуспешно. Когато Данаил го вида му даде ръкавиците си.

След това Маринов продължи да изважда затрупаните. Хората се хванаха за ръце, за да не се изгубят и в този момент….

Веригата от хора се разкъса, вятърът бе станал много силен и ги разпиля. Данаил разбра, че бе изгубил пътя. Започна да обикаля и да търси другите.

На Маринов му се струваше, че се лута часове, а не минути. Изведнъж видя светлини и се насочи към тях. Това бяха авариините на една затрупана в снега кола. В нея имаше семейство с две деца. Едното на две, а другото на десет години.

Маринов бързо се свърза с дежурния:

– Имаме нужда от помощ, намерих семейство с две деца в затрупана от снега кола.

– Ще изпратя някого, успокой хората.

Снегът все повече затрупваше колата, а бензина свършваше. Тогава Данаил отвори малко прозореца на колата и провеси червен плат, за да ги видят, ако наистина ги намереха.

Когато ги откриха, снегът бе достигнал до стъклото. Бързо ги откопаха и ги пренесоха в КАМАЗА.

Маринов бе раздал всичко, което имаше, за да стопли другите, но той самият бе премръзнал. Когато го закараха в болницата, лекарите се страхуваха за измръзналите пръсти на лявата му ръка.

Докато лежеше на леглото Данаил си спомни как  му се караше майка му:

– Не искам да работиш тази работа, не ми харесва да бъдеш в полицията. Скоро се ожени, ами ако се случи нещо лошо с теб ….

Тогава той бе се засмял и ѝ бе казал:

– Не виждам по-добро място за мен освен това. Там мога да помагам на хората. Трудно е, но тази работа ми харесва.

Поради силната виелица на това трасе бяха затрупани много коли в снега, но поради смелата намеса на Данаил и неговите другари почина само един човек от измръзване.
–

Директор на строителна фирма веднъж с цел благотворителност изпратил за възстановяването на една църква цял МАЗ „комби“ с тухли.
Получило се така, че зад волана седнал ръководителят на фирмата, а го съпровождал, седнал до него в кабината, як свещеник в расо, с кръст и брада.
Документ за превозваните тухли нямало. Спрял ги полицай от пътна полиция. Шофьорът отишъл при него и се върнал тъжен в кабината.
Свещеникът попитал:
– Какво стана?
– Сержанта ми отне правата за шофиране, защото няма документи за товара.
Свещеникът мълчаливо излязъл от МАЗа, отишъл при сержанта и си поговорил с него малко.
След няколко минути той донесъл шофьорската книжка на шофьора обратно, а сержанта стоял блед, като платно.
Шофьорът попитал:
– Какво му каза?
Свещеникът отговорил:
– Отидох до сержанта и му казах: „Отдай правото на грешника, иначе жив ще те опея“.