Понякога, за да не се отчайваме и да не се обезсърчаваме в семейния живот е необходимо да разберем смисъла на нашия живот.

Тогава всичко, което става с нас, ние ще го възприемаме не като безжалостни удари на съдбата, а като необходими за нас уроци в живота.

Те ни водят към спасение по трънливия жизнен път.

Всичко, което става в семейството трябва да служи за душевна ни полза. Случайните нелепи неща в живота и дори някои тежки моменти за нас, са следствие на нашите собствени грешки. Господ често ги обръща за наше добро.

Семейството е училище на смирение и послушание, където хората възпитават волята си и се борят със страстите си и себелюбието си.

Съпрузите взаимно се възпитават. Преминавайки през училището на живота, те се научават да бъдат смирени, търпеливи и любящи.

Един мой познат поздравяваше приятели с раждането на първото им дете по този начин:

– Честит възпитател!

Когато ние се занимаваме с възпитанието на детето, то ни учи не по-малко, отколкото ние него.

Тогава започваме да мислим по много важни въпроси, за които преди не сме се замисляли.

Метафора за „обличането със сила”, показва, че учениците на Исус Христос преди деня на Петдесетница са все още са уязвими, немощни, както всички останали хора. А битката с врага на неверието и  благовестяването на Словото за възкръсналия Христос са доста сериозни дела.

„Сее се в немощ, възкръсва в сила”.

Това „обличане със сила” не става от човека, а „отгоре“, от Бога.

„Силата свише” не се изразява само в припомняне на библейските истории и в емоционални възгласи, а в реални постъпки, дръзновение и самопожертвувателност.

Това изпълване, премахва влиянието на греха. Силата на греха не се побеждава със спазване на правила и норми на поведение, няма значение колко са религиозни или църковни.

Човек съгрешава, когато върши неугодни дела на Бога. Победата над греха става чрез покаяние и израстване чрез Святия Дух.

За какво се дава тази „сила свише“? Заради едно единствено нещо. Да бъдем свидетели за Бога в семейството си, на работното място, в етноса си и „до края на земята”.

Американската художничка Тифани Търнар създава гигантски цветя, изработени от хартия.

Всеки цвят представлява композиция с размер два метра. За направата на един цвят отиват хиляди листа хартия и около 400 часа ръчен труд.

Тифани живее със своето семейство в Сан Франциско и създава своите цветя в кухнята.

Тифани прави тези цветя не само като творчество, но и за науката. Тя подробно изучава структурата на цветето, етапите му на цъфтеж и увяхване.

Тифани много харесва тази своя дейност. Когато твори поредния цвят почти не спи.

Истинските приятели се проявяват в скръб, а не в радост.

Боряна имаше добра приятелка и тя не се страхуваше да се опре на нея в трудно време.

Тя имаше шест деца, грижеше самоотвержено за тях. Те бяха радостта на живота ѝ.

Но бедите идват неочаквано. Боряна заболя от рак на гърдата. Нейната приятелка Поли усети, че трябва да бъде близо до нея през тези дни.

Третият съпругът на Боряна, когато разбра, че жена му е болна от рак, напусна семейството и се скри.

– Нищо не може да ме накара да живея и да се боря с тази болест, – казваше Боряна на приятелката си. – Има ли смисъл?

Болестта ѝ напредваше. Въпреки подкрепата и насърченията на Поли, Боряна бе все по-отчаяна.
Тя поглеждаше към шестте си деца, които никому не бяха нужни и тъгуваше още повече.

Един ден Боряна с насълзени очи каза на приятелката си:

– Ако аз умра, ще прибереш ли моите дечица? Моля те, направи това за мен!

– Разбира се, не се притеснявай, – отговаряше Поли без да се поколебае.

Задачата на Поли съвсем нямаше да бъде лека. Двамата със съпруга си имаха три деца. Но мъжът и прие този зов за помощ. А когато Боряна почина, Поли се притесняваше:

– Дали децата ще искат да дойдат у дома да живеят?

– Попитай ги, – усмихна се топло съпругът ѝ.

Децата нямаха нищо против и заживяха в новия си дом.

Така Боряна умря спокойна, че шестте ѝ деца ще попаднат в добри ръце.

Още преди съда да реши, дали да даде попечителството за шестте деца на това семейство, състрадателни хора събраха голяма сума пари, за да подпомогнат семейството в отглеждането на прибавилите се деца.

По-късно Поли споделяше с приятелите си:

– Сега чувствам, че животът ми е станал по-пълноценен. Грижата за толкова много деца ми доставя радост и ме прави щастлива.

Много е лесно да се разбие и унищожи това, за което е положен много труд и е отнело много време.

Можеш дълго и внимателно да строиш къща, за да я направиш красива, да я снабдиш с удобни мебели, дори да промислиш и за най-малките подробности, а след това да я взривиш наведнъж.

Домът това е нашия семеен живот, а взривът е нашият гняв, егоизъм и неотстъпчивост.

Понякога, думите раняват много повече, отколкото кое да е оръжие и особено изреченото, което е излязло от устата на половинката ни.

В семейния живот е, както в шахмата. Необходимо е човек да се научи два три хода напред, да мисли, да предугажда, към какво ще доведе всяка казана дума или действие.

Трябва да отстъпваме в малките неща, за да не загубим големите. Като шахматист мъжът понякога трябва да пожертва пешката, като знае, че ако не направи това, след два хода ще загуби царицата си.

Идвайки си в къщи, независимо от трудния ден, проблемите в работата, съпрузите трябва да запазят доброто си настроение. Те трябва да се поддържат и радват взаимно.

Когато зарадваме любимия човек, радваме себе си. Весела шега, мила дума доставя радост на душата и за двамата съпрузи.

Най-важното между мъж и жена в едно семейство е, да запазят любовта си, чувствата и уважението един към друг, а всичко останало е „дреболии, на всеки може да се случи“.