Илиана пристигна в центъра за лечение на рак. Там тя щеше да се грижи за майка си. Илиана бе младо момиче и щом пристъпи прага на центъра се почувства съвсем сама и се уплаши.

Бе оставила семейството си далеч оттук, а сега никого не познаваше

Едва бяха свалили багажа ѝ от колата, когато Филип ѝ предложи:

– Мога ли да ви помогна.

Илиана не можеше да откаже на мъжа с голяма и щедра усмивка.

Докато се изкачиха до четвъртия етаж, двамата разговаряха.

– Бих искала да се запозна със съпругата ви, – каза Илиана.

– О, Лора ще ви се зарадва много, – зарадва се Филип. – Тя е толкова добра. През цялото време на лечението ми полагаше големи грижи за мен.
Много бързо двойката съпрузи, Илиана и майка станаха като едно семейство.

– Колко е хубава човек да бъде с вас, – Илиана си призна един ден.

– Това е, защото разчитаме на Бог и един на друг, – топло се усмихна Лора.

Разговаряха, смееха се, споделяха, плачеха и се молеха заедно.

– Чувствам се изолирана ….., – Илиана едва не се разплака в една тиха вечер.

Лора погали младото момиче по главата и прибави:

– Връзката ни с Бога и един с друг ни държи вкоренени в любовта, докато се подкрепяхме.

Обстоятелствата могат да ни заведат на неочаквани места, далеч от нашите зони на комфорт, но ако останем свързани с Бог и един с друг, Той ще ни води и учи как с любов да се подкрепяме взаимно.

Валеше изобилно. Вече трети ден без да спира. До скоро жегата ни изгаряше, а сега дъждът ни идваше прекалено.

Павел стоеше в стаята, гледаше как се стичат струите вода по прозореца и поучаваше сина си:

– Характерът ти се определя от мислите ти.

– Какво имаш предвид? – попита Миро.

– Ако се съсредоточиш върху нещата, които носят добро за теб и семейството ти, ще изживееш низ от победи, но ако се разсейваш от изкушенията на този век, ще си създадеш много проблеми.

– Вярно е, – съгласи се Миро. – Много често позволявам на смущаващото ежедневие да завладее мислите ми и зрението ми се замъглява.

– Необходима е вяра и различен фокус, – наблегна бащата. – Когато насочим погледа си върху разочарованията на днешния ден и несигурността на утрешния, губим мира в настоящия. Съсредоточим ли се върху възможностите, а не това, което ни спъва, притесненията престават да имат власт над нас.

– Е, да … Бог ни е създал по свой образ и иска да имаме радост и изобилие….. , – каза съвсем тихо Миро.

– Но Господ няма да ни натрапи насила радостта, трябва да я пожелаем, – усмихна се Павел. – Освен това Той е много по-силен от предизвикателствата, пред които се изправяме.

Павел закрачи из стаята. Спря се и продължи мисълта си:

– По-добре е да се съсредоточим върху Неговия план за нашия живот.

Само човекът, който следва заповедта на Исус без съпротива, оставя игото му да лежи върху Него, бремето му става леко и под нежния Му натиск получава силата да устои по правилния начин на предизвикателствата.

Пена и Славена плетяха на пейката и коментираха „злободневни“ проблеми.

– Виж, Пено, навсякъде около нас виждам разбити сърца, разрушени семейства и отнети надежди.

– Да не говорим за обърканите умове, разстроените емоции и физически отпадналите тела, – добави Пена с въздишка.

– Какво според теб се е объркало? – попита загрижено Славена.

– Причината ще да е в основата върху, която градят хората живота си. Тя е погрешна, – отговори Пена.

– И коя е стабилната основа, която би издържала на кризите и натиска? – Славена впери любопитен поглед в Пена.

– Тази основа е Исус Христос.

– От къде си толкова сигурна? – наклони глава на една страна Славена.

– Исус Христос никога не се променя, – започна да изброява Пена, като свиваше пръстите на лявата си ръка. – Той никога няма да те остави, нито ще те изостави. Освен това нищо не може да ни отдели от Неговата любов.

– И сега какво? – Славена наостри уши.

– Ти и всеки друг ще бъдете подготвени за бурите в ежедневието си, ако сте изградили основата на живота си на Исус Христос. Защото никой не може да положи друга основа, освен вече положената, която е Той.

Скоро семейство на Пепо се преместиха в нов дом. Той бе съвсем близко до стария, но въпреки това трябваше да натоварят всички си неща на един камион.

Положението се усложни по-късно, поради времето на финансовите транзакции.

– Колко интересно се получи, – смееше се малкия Пепо, – между покупката и продажбата нашите неща ще останат на камиона. А ние къде ще бъдем през това време?

– Ще се настаним някъде временно, – успокои го майка му.

Те намериха стая за една вечер и там преспаха.

Вечерта Пепо сподели с майка си:

– Изненадан съм, че тук се чувствам като у дома, въпреки че не сме нито в нашия, нито в новия дом.

Майка му се усмихна:

– Така се получава, защото си с тези, които обичаш най-много – твоето семейство.

Исус е нашият постоянен спътник, нашето чувство за „дом“, независимо къде се намираме. Той е с нас в нашите настоящи беди и ни подготвя за място, където ще живеем с Него завинаги.

Въпреки несигурността и промяната, които може да изпитаме като граждани на тази земя, ние можем да живеем постоянно с Него навсякъде, всеки ден.

Дора и Лозан бяха младо семейство. Преди две години им се бе родила дъщеря. Нарекоха я Мила. Двамата бяха много трудолюбиви и се грижеха всеотдайно за детето си.

Един ден една възрастна жена от квартала, ги покани в дома си да живеят при нея, като осигури работа на Дора.

Младата жена трябваше да се грижи за домакинството в големия и просторен дом, където Сара живееше сама. Годините ѝ не бяха малко. Бе погребала мъжа си и децата си, а сега самотата я гнетеше.

Лозан бе много зает в работата си. Много сили изразходваше в нея.

Поканата на Сара бе приета с радост, защото подслона, който им се осигуряваше бе безплатен. Старата жена и младото семейство си паснаха идеално. Едни други си помагаха и бяха щастливи.

Едно нещо натъжаваше Сара. Тя бе често свидетел на една и съща сцена.

Малката Мила щом видеше баща си, веднага изприпкваше при него, прегръщаше го и го молеше да ѝ почете.

Обикновено това се случваше вечер, когато Лозан се връщаше късно. Той бе капнал и изтощен. Тогава не грубо, а внимателно се обръщаше към дъщеря си:

– Татко е уморен. Ще ти почета някой друг ден.

Момиченцето се сконфузваше и натъжаваше, защото този ден все не идваше.

Една сутрин преди Лозан да излезе на работа, Сара го попита:

– Спомняш ли си кой бе първият подарък на Рождество?

Лозан се замисли. Щеше да каже „злато“, въпреки че не беше много сигурен.

– Не бързай да ми отговаряш, – посъветва го Сара, – просто си помисли.

Той, както винаги тичаше към работата си, младият мъж не се замисли много.

Идваше Рождество. И всички в голямата къща се канеха славно да Го отпразнуват.

Но …. Сара гаснеше. Тежка болест я бе покосила. Тя се държеше и не даваше повод на околните да разберат, какво се случва с нея.

Един късен следобед на възрастната жена и стана лошо и се наложи да викат лекар. Дора много се уплаши. Двамата със съпруга ѝ много се бяха привързали към Сара.

Когато Лозан се прибра и научи тъжната вест, веднага се качи горе при възрастната жена.

Тя едва говореше и не можеше да се движи. Лозан я погали по ръката. Сара с голямо усили успя да му каже:

– Първият подаръ …

И тогава той разбра. Първият подарък на Рождество бе любовта.

Защото Бог толкова обичаше Своите деца, че изпрати Сина Си, за да можем всички един ден да се върнем в бащиния си дом.

След като Лозан излезе от стаята на Сара, веднага отиде в детската, където спеше неговото малко ангелче Мила. Очите му се насълзиха.

– Моето скъпоценно дете. Какъв глупак съм бил, когато замених невероятното му детство, с бумащини и каталози. Мила няма да остане вечно дете, за да ме чака да ѝ обърна внимание. Един ден, когато порасне, аз ще имам ли спомен от детския ѝ смях или тайните, които ми е споделила, ако не съм бил до нея?

Лозан бе убеден, че работи за бъдещето на детето си, но се бе лишил от настоящето му.

– Никога по-рано не съм мислил, какво ме очаква като баща, – тъжно отбеляза Лозан.

Колкото и грижовен да бе, Мила ще порасне и ще я завърти собственият ѝ живот. Но днес тя бе негова и никой не можеше да му я отнеме.

– Колко мъдра е Сара, – каза си Лозан. – Тя познаваше болката на Отца, Който изпрати Сина Си в онази нощ, като знаеше какъв път Го очаква.

Сара бе необикновена жена. Тя знаеше, че стремежа към светския успех е безполезно разменяне на диаманти с ненужни никому камъни.

– Благодаря Ти, Господи, че чрез Сара Ти ми помогна да разбера нещо много важно. Най-добрия подарък за това Рождество е детството на дъщеря ми.