Николай и Марта мълчаливо седяха един до друг на пейката. Николай беше още младеж, буен и неспокоен. Марта бе дребна старица, винаги въздържана и спокойна. По лицето ѝ човек трудно можеше някога да види безпокойство.

– Да, знам какво си мислиш Ники, – каза Марта. – Успя да ме убедиш, че за мен има още надежда в този живот, но все пак аз съм стара. Наистина бих искала да постигна нещо макар и съвсем мъничко. Чудесно би било да остава съвсем незабележима, макар и малка следа в света.

Лицето ѝ се озари от една тиха и кротка усмивка.

Николай погледна Марта внимателно.

– Не мога да се съглася с вас.

Марта ококори очи:

– Какво лошо казах този път?

Николай въздъхна и поклати глава.

– Как си я представяте тази „съвсем незабележима следа“?

– Какво неправилно има в това? – Марта все още не разбираше какво иска да ѝ каже младежът. – Навярно мога да оставя следа, някаква съвсем мъничка.

Николай най-накрая обясни:

– Моля да ме извините за грубостта, но до сега не съм видял човек в живота си, да оставя „малка“ или „незабележима“ следа. Това изобщо не е възможно. Щом сте решили да оставите следа в света, тя ще бъде голяма….

Заинтригувана Марта каза:

– Не разбирам точно какво имаш предвид?

– Вярно е, че хората не виждат и не разбират следата, която остават в живота си. Други, като вас, си въобразяват, че ползата от делата им е незначителна.

Марта бе притихнала, за нея това бе някакво ново пробуждане.

– Всяко действие, – продължи Николай, – което човек извършва или възнамерява да направи, води до определени последствия в бъдещето.

Тя бе напълно съгласна с това. Аборта на снаха ѝ доведе до това, че семейството им остана без деца, въпреки всички лекарства и програми през, които бяха минали. Една грешка в младостта, а толкова болезнен отклик в бъдещето. И само това да беше…..

Но тя можеше да направи нещо за хората нищо, че годините ѝ не бяха малко. Една усмивка, подкрепа и съвет даден точно на време, съвсем не бяха „незабележима“ следа. Сега Марта ясно осъзнаваше това.

Симо срещна бай Димо и сподели за неприятностите в семейството си и че очаква скоро да му се роди дете. Кавгите не бяха най-доброто, което трябваше да присъства в едно семейство, особено, когато се очаква появата на бебе, но се случваха.

За да разсее младия мъж бай Димо попита:

– Как ще се казва детето, ако е момче?

– Съпругата ми иска да го кръстим Халев, но на мен това име не ми харесва, – каза категорично Симо.

– Защо, това е много хубаво име, – възрази бай Димо. – Знаеш ли историята на истинския Халев?

– Не.

– Халев е изживял живота си честно и на старини е станал „достоен старец“. Отвори Библията и прочети неговата история …. Ще ти бъде интересно.

– Ще го направя, – зарече се Симо.

Той уважаваше много възрастния човек. И понеже от малък бе останал без баща, за него бай Димо стана такъв. Симо знаеше, че старецът няма да му даде лош съвет, защото го приемаше като свой син.

– Твоят син ще има дълъг и плодовит живот, – каза унесен бай Димо. – Той ще почита и уважава родителите си и ще ги обича. Майка си ще закриля, а с баща си ще се гордее. Жена ти ще го обича и ще му вдъхва надежда, но твоят добър пример ще го ръководи в живота му. Той внимателно ще те наблюдава и ще стане такъв, какъвто си и ти.

– Колко странно звучи всичко това, – тръсна глава Симо, – той ще стане такъв какъвто съм и аз.

– Така е, – каза бай Димо. – Ти не приличаш ли на твоя баща?

– Опасявам се, че твърде много приличам на него. Поне така казват тези, които са го познавали.

– Твоят баща е направил всичко, на което е способен, но се е надявал ти сам да прибавиш мъдрост и разбиране към неговия опит. Ако си постъпвал лошо до сега, е време да промениш нещата. Кавгите и раздорите, особено в семейството, няма да доведат до нищо добро.

Симо въздъхна.

– Това няма да стане отведнъж, – бай Димо погледна обнадеждаващо младия мъж. – Дори и в най-тежката битка запомни едно, за Халев, твоя син, ти си герой. Ти си неговия водач, който може да му покаже пътя към целта на живота му, за да се превърне един ден в „достоен старец“.

– Ще се постарая да бъда добър пример за сина си и за всички деца, които ще имам, – очите на Симо горяха от вълнение.

Дядо Симеон често се отбиваше на обекта. Той познаваше младият инженер Сидеров, който бе много груб с работниците.

Веднъж дядо Симеон не се сдържа и попита Сидеров:

– Защо толкова грубо се държиш с тези хора?

– А, така значи, грешка съм допуснал? – Сидеров иронично изгледа старецът.

– Знаеш ли как се казват? Какви проблеми имат? – настойчиво продължи старецът с въпросите си.

Сидеров бе готов да изрита старецът и да го прати по дяволите, но се въздържа, защото този човек познаваше баща му, а младият инженер много зависеше от баща си.

– Ето този там побелелият мъж е Стамат,  – продължи кротко дядо Симеон. – Той има внуци. Синът му Хари е инженер като теб, женен е и има две деца. Но скоро синът му бил уволнен и сега младото семейство живее при Стамат. След това едно от децата се разболя и имаха доста проблеми.

Дядо Симеон се огледа и посочи с ръка един млад мъж, който копаеше дупка.

– А това е и самият Хари. Както виждаш, той не се е погнусил да върши и по-тежка работа. Мая и Динко нямат още деца, макар че искат много. Динко е на твоите години. Мая направи спонтанен аборт преди три дни. Помниш ли какво каза тогава на Динко?

– Ама той не каза, че …. – явно съвестта на Сидеров бе започнала да се събужда.

– Ти му каза, че ако жена му не дойде днес на работа, ще ги уволниш и двамата.

Сидеров бе навел глава и избягваше погледа на стареца.

– Онова момче с маркуча е Мартин. Баща му е банкер, но иска синът му да работи през лятото и да се издържа сам. Момчето се бе оплакало на баща си, че трудно се работи при теб, но баща му го насърчил да остане и да не напуска. Може би банкерът те използва за пример на сина си, как да не постъпва в бъдеще. Но да си кажа честно, никой от тяхното семейство по- късно няма да каже  добра дума за теб.

Сидеров беше покрил лицето си със длани и се чудеше как да се скрие от изобличението на старецът.

– А ей там, виждаш ли онези дангалаци? – дядо Симеон продължи да обяснява. – Това са Димо, Захари и Димитър. Баща им отдавна е починал. Майка им е болна, но те нямат пари, за да я заведат на лекар. А до чешмата са Стойна с дъщеря си Мария. Те се страхуват да пият вода, защото очакват да им се разкрещиш, че са спрели да работят.

Сидеров наведе още по надолу глава, а старецът продължи:

– Мимето не е добре, почти на тридесет години е, но умът ѝ е като на 12 годишно момиче. Стойна няма право да кандидатства  за парични помощи по разни социални програми, защото преди две месеца са ѝ откраднали документите. Онзи слаб мъж е Борис, той работи на две места и се грижи сам за болната си майка. Съвестен човек е, но не вижда никаква надежда за бъдещето си. Може би за това не работи така усърдно. Затова ли му удържа 50 лева от заплатата миналата седмица?

– Платих му каквото си е заслужил, – гласът на Сидеров звучеше съвсем тихо.

– Може и да си прав, – поклати глава дядо Симеон. – А ти би ли искал да получиш каквото заслужаваш?

– Не, не бих искал да получа това, което заслужавам, – враждебната нотка в гласа на Сидеров нацяло бе изчезнала. – Надявам се не на справедливост, а на милост.

– Всички те Хари, Мая, Динко, Марин, Димо, Захари, Димитър, Стойна, Мария, Борис и още много на този строеж са много скъпи за Бога, както е скъп за теб сина ти.

Двамата замълчаха. Животът на Сидеров бе стигнал до кръстопът. Но имаше надежда за него, съвестта му се бе пробудила.

Младеж и две момичета бяха наобиколили един старец. Тримата току що бяха излезли от някакво тържество. Младите хора още бяха развълнувани от празника, на който присъстваха.

– Дядо Михаиле, – обърна се Здравко към старецът, – кажи ми защо хората се развеждат.

– Ти женен ли си? – шеговито го попита възрастния човек.

Здравко се смути, но наперено отговори:

– Все още не.

– Тогава защо ми задаваш този въпрос? Още не се е оженил, а вече ме пита за разводите.

– И аз бих искала да зная отговора на този въпрос, – намеси се Михаела. – Познавам млади хора край нас, който много се обичат, женят се, а след няколко години се развеждат. Защо се получава така?

– Какво означава, че се обичат много, според теб? – попита дядо Михаил момичето, което му бе задало въпроса.

Михаела се смути малко, но каза:

– Те не могат един без друг. Постоянно искат да са заедно и ако им се наложи да не се виждат по-дълго време страдат.

– Просто всеки от тях е станал за другия най-важното нещо на света, – допълни Весела.

– Представете си, – започна дядо Михаил, – че момичето много обича да отглежда цветя в саксии, но момчето е алергично към тях. От друга страна момчето предпочита през свободното си време да прекарва в планината, да се катери по скалите, но момичето не харесва такива увлечения, предпочита да си стои в къщи. Но двамата много се обичат.

– Ясно, – каза Здравко. Трябва да внимавам с момичето, с което излизам. Необходимо е да знам, дали харесва и обича това, което и на мен ми доставя удоволствие.

– Но къде ще се намерят хора с еднакви интереси и влечения? – попита Михаела.

– Е, навярно могат да се направят и компромиси, нали се обичат, – бързо реагира Весела.

– Добре, – съгласи се старецът, нека предположим, че момичето си каже: „Е, мога да се откажа от цветята си, нали те действат зле на здравето му. Все пак той е по-важен от цветята ми“. А момчето си казва: „Мога и да не се катеря по скалите, щом на нея това не ѝ допада. Тя е по-важна от всичките ми хобита“. Минават година, две, в началото на третата двамата започват да се измъчват с въпроси като: Аз никога ли повече няма да се грижа за цветята си? Няма ли да мога поне един път да се покатеря на някоя скала, да изляза на излет?

– Разбрах, – каза Здравко, – но какво да правим, ако харесваме някого?

– Казват, че когато човек се влюби губи разума си, – засмя се Михаела.

– Всеки от вас си има приятели, познати и родители, – каза старецът. Питали ли сте ги какво мислят за вашият приятел или приятелка?

– Какво значение има тяхното мнение? – недоволно скокна Здравко.

– Хората около вас могат да видят някои неща в даден човек, които за вас остават скрити, – каза старецът.

– Е, да! Нали не са заслепени от любов, – засмя се Весела.

– Да, така е, – съгласи се дядо Михаил, – те по-реално виждат нещата от вас и би трябвало да се допитате до тяхното мнение.

Младежите мълчаха навели глави. Те чувстваха, че това е правилно, но от друга страна не им се искаше да подлагат любимите си на такъв анализ.

– Не е много приятно, – съгласи се Здравко, – но ако това помага да се създават здрави семейства, защо не.

След около час бяха навлезли дълбоко в джунглата. Въздуха бе изпълнен с безбройните звуци на гората.

– Тази джунгла е същински мор, – недоволстваше Филип. – Тук всичко е лъжа и измама.

– Какво имаш предвид? – запита го Йони.

– Не забеляза ли боата, която одеве едва не отнесе главата ти?

– Но това бе само лиана, – възрази Йони.

Филип поклати недоволно глава.

– Нали това казвам, тук нищо не е такова каквото изглежда. Ето виж сега тази клонка тук.

И Филип посочи една леко трептяща изсъхнала клонка сред един зелен храст. Двамата се зачудеха от къде идва това трептение, наоколо нямаше никакъв вятър.

Изведнъж пръчицата се надигна на няколко много тънки израстъци, които трудно можеха да се приемат за крака и се премести. Младежите опулено изгледаха насекомото.

– Невероятно перфектно маскирано членестоного, – възкликна Филип.

– Обикновена индийска пръчица, – засмя се Йони.

– Нали това ти казвам, тук всичко е лъжа и измама, – начумери се Филип.

Известно време двамата наблюдаваха люлеещата се клонка.

– Това е основен принцип на природата, – вдигна рамене Йони, – всеки срещу всеки и който надхитри другите побеждава.

Филип започна да пляска с ръце и да се смее:

– Това може да го каже само човек, който прекарва живота си в библиотеката.

– Не е вярно, че съм израснал само сред книгите, – възмути се Йони, – когато останахме само двамата с баща ми, отидохме в Танзания и бяхме около две години в подножията на Килиманджаро.

– Значи това не е първото ти идване в Африка?

Йони поклати глава.

– Майка беше починала наскоро. Имах чувството, че някой ми е откраднал живота, – каза Йони с тъга. – От тогава природата ми въздейства много силно, понякога изпитвам преклонение пред нея.

– Знаеш ли, – каза с наведена глава Филип, – за мен природата е необикновено творение. Ти знаеш, че съм израснал в анабаптиско семейство. Но и днес се възхищавам на творенията и чудесата в природата. Творецът, Създателят на всичко видимо и невидимо е оформил и направил всичко това……

Филип протегна ръка и описа една дъга около себе си.

Двамата дълго мълчаха. Пробиваха си път през гъсто оплетените растения, като от време на време се взираха към гъстите корони на високите дървета, където едва се прокрадваше някой слънчев лъч.