Живяла някога една стара жена. Тя продала парче земя, което притежавала, а с парите си купила четири златни гривни, по две за всяка ръка.
Носела ги с голямо удоволствие и се разхождала по улиците, горда със своята придобивка. Но един ден тя се почувствала разочарована. Никой в селото не се обръщал след нея, не ѝ обръщали внимание.
Цяла нощ тя не могла да заспи, измъчвало я равнодушието на околните. Най-накрая ѝ дошла блестяща идея. Тя била уверена, че ще успее и хората ще забележат нейните скъпи гривни.
На следващия ден, след изгрев слънце, тя подпалила къщата си.
Когато пламъците се издигнали високо нагоре, хората се втурнали към жената. Тя седяла пред горящата къща и силно ридаела.
При вида на изплашените хора тя започнала театрално да извива ръце, така че гривните да звънят и блестят на червения фон на пламъците. При това силно викала:
– Уви! Домът ми е в пламъци! О, бедната аз! О, Боже, няма ли да ми помогнеш?
При всеки възглас тя силно тръскала ръцете си и хората не могли да не забележат нейните гривни. Тя не обръщала внимание на горящата къща. Сградата изцяло била обхваната в пламъци, но тя се радвала, че хората са видели златните ѝ гривни.

Древни текстове, които са били открити по време на разкопките на древно египетско село, показват, че работниците на Новото царство са имали медицинска помощ, предоставена от държавата, и платен отпуск.
Археологът Anne Austin е правел разкопки в Деир ел-Медина.
Това село било построено за работниците, които са строили царските гробници в Новото царство (1550-1070 пр.н.е.). През този период, египетските фараони са били погребани в Долината на царете в скални гробници.
Според Austin, работниците били високо квалифицирани майстори. Според древните текстове, открити по време на разкопки, както и други исторически документи от онова време, египетската държава е предвиждала заплатите за наемните работници под формата на зърно и им предоставяла жилища.
Били наемани хора, които да перат дрехите, да смилат зърно и да носят вода. Семейството на такъв работник живеело с него в селото, а жените и децата им се възползват от тази разпоредби.
Сред тези текстове са намерени многобройни ежедневни и  подробни доклади кога и защо отделните работници са отсъствали от работа. Почти една трета от тези отсъствия са се случили, когато  работникът е бил болен.
Austin казва, че сметките и финансовите отчети показват, че на тези работниците са били изплатени „болнични“, дори и ако са отсъствали в продължение на няколко дни.
В текстовете също има доказателства, че те са подписани от лекар и помощник, който се грижел за болните.

В село Локомотив край Челябинск по вина на местен бизнесмен е паднал сладък син сняг. Природната аномалия сериозно е уплашила жителите на селото.
При направената проверка се установило, че снегът наистина е бил син на цвят и малко сладък на вкус. Открили, че сините замърсявания са се появили по вина на местни фирми, които не се контролират.
За сега причината за аномалията все още не е изяснена. Предполага се, че снегът е посинял от традиционна боя за великденски яйца, които се произвеждат в местни предприятия. За сега тази версия и други възможни се проверяват.
Говорителят на Министерството на околната среда Марина Александрова, е обещала да не се бавят с разследването на инцидента и че резултатите публично ще се оповестят.

Те бяха петима приятели и решиха да си направят малка екскурзия. И тъй като в походът не искаха да се заяждат и карат, взема умерено количество алкохол.

– Храна ще си купим  от селата, през които минаваме, – каза Страти.

– Да вземем само малко сандвичи, – предложи Петър, – поне да има за из път.

Тръгнаха бодро напред, готови да се насладят на природата. Отдалечиха се доста от града. След обяд се оказаха в някакво затънтено село.

– Какви са тези хора? – ядоса се Симо. – Колко е часът, а магазинът вече е затворен.

От някакъв човек в селото успяха да купят буркан с горчица и 10 килограма местни наденици.

Вече се стъмваше, а те се отдалечиха на час от селото, навътре в гората.

Целта на пътешествието беше достигната и те решиха да се настанят. Бяха много уморени, нямаха сили нито да си разпънат палатките, нито да си приготват нещо за ядене. Бръкнаха в саковете за сандвичи, но бяха ги изяли.

– Тепърва да правя нещо за ядене, не ми се иска, – измърмори Марко.

– Ей, – извика Николай, – нали купухме буркан с горчица и наденици.

И в тъмното започнаха да топят надениците в горчицата и ядат.

На сутринта …. истинска идилия.

Петър повръщаше, Николай се смееше, а останалите седяха като гръмнати.

На средата на поляната стоеше неотворен буркана с горчица, а до него голямо кравешко лайно. В него се забелязваха отвори  с широчината на наденица….

Захар се загледа в хоризонта. До залеза оставаха още няколко минути. Сутрин слънцето изкачаше почти неочаквано, а вечер рязко се скриваше. Той никога не беше напускал това място и не знаеше дали и другаде е така.

Беше време за вечерната му обиколка в лагера. Много му се искаше да види онова 13 годишно момиче, което се бе превърнало в майка за шесте си сестрички. В лагера я смятаха за истинска героиня.

Бяха дошли преди две седмици, когато мъже нахлули в селото им и го опожарили. Малките бяха уплашени, но тя му разказа какво се е случило:

– В полунощ нахлуха в селото ни ужасни хора. Те бяха на коне и носеха факли. Палеха всичко наред. Повиках сестричките си и побягнахме.

– А баща ти и майка ти? – беше я попитал тогава.

– Когато се измъкнахме от селото, – продължи да разказва тя, – Ила проплака: „Мама!“. Тогава осъзнах, че са останали в селото. Навярно са ги убили.

Той знаеше, че тя е права. Беше виждал труповете в такива опожарени селища. Беше страшна гледка. Между тях имаше  деца, жени и старци. В очите им се беше запечатал ужаса и болка, които бяха изпитали.

Когато Захар мина край колибата, която им бяха набързо отстъпили, я видя. Тя бе седнала до вратата и държеше в скута си най-малката си сестричка. Пееше ѝ тихо и я люлееше в ръцете си. Гласът ѝ беше приятен, нежен и успокояващ.

На земята пред вратата имаше очукано гърне. То съдържаше мизерната брашнена каша, която раздаваха на всички успели да се спасят от околните села.

Захар въздъхна: „Защо беше нужно това изтребление, – мислеше си той. – Воюват, избиват се, но какво бяха виновни тези малки създания?“….