Малка група от мъже бе наобиколила огнището и се грееше. Вечер, когато нощта захлупваше селото с черната си шапка, те се събираха на раздумка.

Марин извади носната си кърпичка от джоба и я разгъна. В средата ѝ се намираше почерняла кожена бучка.

– Парче от смок, – възкликна Данчо. – Защо го носиш в себе си?

– Това му е любимият талисман, – поясни Пенко.

– Това е ….. явно и неприкрито езичество, – изсъска отец Ириней.

Очите на Марин заблестяха.

– Как така, отче? – попита той с невинна физиономия.

– Това е непоносимо, – изкрещя свещеникът.

– А коя част от светите мощи на светецът в нашата църква са в олтара? – попита Марин.

Отец Ириней се навъси:

– Как смееш да сравняваш ……

– Казвали са ми, – намеси се Данчо, – че в нашият олтар е вградена частица от гръбначния стълб на светеца.

– Светотатство, – размаха ръце свещеникът. – Възмутен и съкрушен съм… Да сравняваш ….. – викна той готов да се разплаче.

– Налага се да сравнявам, – без притеснение отсече Марин. – Нали след литургия ядем тялото и пием кръвта на Христос.

Яростта пресуши сълзите на свещеника. При тези думи отец Ириней изду бузи и скочи на крака.

– Да не си посмял така да говориш за едно от тайнствата на Църквата.

Марин се приведе напред и попита:

– Искаш да кажеш, че тялото и кръвта, са само в главата ти? Че хлябът замества истинската плът? Ако е така разбирам те. В противен случай причастието щеше да бъде канибалско пиршество.

Устните на свещеникът станаха тъмно лилави, той се опита да извика, но от гърлото му излезе гъгниво гъргорене.

– Ерес! Това е ерес! Хлябът наистина се превръща в плът, а виното в кръв. Това изобщо не може да се сравни с яденето на човешко месо, – свещеникът размаха пръст. – Марине, страхувам се, че страшно си затънал. Ти прекрачи всякакви граници. Май трябва да изискам от теб специална изповед, за да те допусна обратно в църквата.

– Тогава се връщам към нашите си обичаи, – въодушевено и с ентусиазъм каза Марин. – За мен те са си добри. Видях колко струва твоята църква. Отдавна се съмнявах, в това което говореше. И защо вие свещениците пазите някакви си тайни?

– Добре, щом си решил да бъдеш езичник, върви да гориш в ада! – изкрещя отец Ириней.

– Ние не вярваме във вечния ад, забрави ли? – смирено напомни Марин.

– Вярваме в милосърдния ад, – добави Данчо.

– Тогава нищо не мога да направя за вас, – троснато каза свещеникът.

Отец Ириней вдигна ръце и затътри крака към вратата.

Един човек дошъл при един известен мъдрец. Той му разказал следната история за един светец:

– Този човек искал да отида при приятелят си, който умирал, но се страхувал да премине през тъмното, което го отделяло от неговия другар. Тогава той се обърнал към слънцето: „В името на Бога, спри на небето, докато аз не отида до селото, където лежи моя приятел на смъртен одър“. И слънцето застинало на небето, докато светият човек не достигнал селото.

Мъдрецът се засмял:

– Не е ли било по-добре, този светец да преодолее страхът от тъмното.

В село Талхан, в индийския щат Пенджаб, се намира църква Нихал Синг.

Тя е станала място за поклонение за тези, които искат да емигрират във Великобритания, САЩ и други западни страни.

Посетителите купуват самолети играчки и ги оставят в църквата с молитва,  да им дадат визи.

А семейства, чийто роднини са успели да емигрират, често монтирали на покрива на къщата си модел самолет с логото на съответната авиокомпания.

Един човек се оплакал на най-старият човек в селото.

– Родителите ми все се оплакват и мърморят, не мога спокойно да живея от тях. Изглежда старостта им е отнела разума. Не мога повече да издържам. Да ги изпратя ли в някой старчески дом?

– Разбирам, че ти е много трудно, – поклатил глава старецът. – но помисли, за времето когато беше в люлката. Ти ден и нощ плачеше и с голям ум не се отличаваше тогава. А баща ти и майка ти те взимаха на ръце, нежно те прегръщаха и обграждаха с любов. Те скоро ще се разделят с живота, а и със теб. И с какво искаш да им се отплатиш сега?

През 1915 г. група спортисти от Лиеж, Белгия помолили коменданта на немските окупационни войски разрешение да проведат състезание с велосипеди.

Те уточнили, че средствата от това състезание ще бъдат дадени в помощ на пострадалите от войната.

Коменданта се съгласил с едно условие, всеки участник да постави на велосипеда си немски флаг.

Маршрута на състезанието бил от Лиеж до село Молинген, което се намирало близко до белгийско-холандската граница.

На финала спортистите не спирали и отивали направо в Холандия, която през Първата световна война била неутрална и охраняващите маршрута немски войници не успели да спрат бегълците.