Александър работеше като шлосер в близкото предприятие.

Една вечер той се връщаше у дома си след смяна с автомобила си. Наближаваше селото си. Наблизо имаше езеро.

Изведнъж пред него се изпречи момиче. То махаше с ръце пред фаровете на автомобила.
Александър спря колата. Подаде глава и попита момичето:

– Какво се е случило?

Момичето бе уплашено, а лицето му бе пребледняло.

– Наташа потъва …

Александър бързо слезе от колата и последва момичето. Свали дрехата си, където бяха документите му и скочи във водата. Той хвана давещото се дете за ръката и го измъкна.

– Нагълтало се е с вода, – каза Александър на застаналото момиче до него.

Той го разтърси и детето изхвърли вода през носа и устата си. Закашля се.

Александър качи бързо детето в колата си и го откара до болницата. Там веднага го прегледаха и му оказаха помощ.

Наталия, която едва не се удави, бързо се възстанови и скоро я пуснаха да си отиде в къщи.

– Какво правехте двете толкова късно край езерото? – попитаха другото момиче, което бе спряло Александър и бе поискало помощ от него.

– Бяхме решили да преминем по циментовата преграда, – каза смутено Таня, – но Наталия се спъна в нещо и падна във водата.

– Защо не го направихте през деня?

– Присмиваха ни се, че сме страхливи….. искахме да им докажем, че …. – и Таня се разплака,

– Ами ако Наталия се бе удавила?

Когато мокрото момиче дойде в съзнание и вече се чувстваше по-добре, Таня пристъпи към нея и я прегърна.

– Никога повече, чуваш ли, – каза настоятелно Таня, – нека се смеят.

В калужкото село Исте в парк се намира интересен музей „МУ МУ“  – МУзея МУсора или музей на боклука.

Сред експонатите на музея има сувенири, арт инсталации, портрети на известни личности, предмети от интериора, скулптори. Всички те са направени от боклук, ненужни вещи.

Авторите на произведенията на „боклучавото“ изкуство творят прекрасното от нищо. Парчета стъкла, пластмаса, стари монети, дискове, различни железа, всичко става за работа.

Човек може да се чуди само на въображението и уменията на хората, които са създали този музей.

В рамките на пет години, група дизайнери, които работили при създаването на различни обекти – хотели, офиси, домове, музеи. В резултат на това натрупали много ненужни предмети, които е жалко да се изхвърлят. Те били събрани в склад с площ 1000 кв.метра.

Тогава се родила идеята за  музейна сбирка от отпадъци. Пространство, където вещите придобиват нов красив и весел живот, и най-важното не се изхвърлят в кошчето.

Ежегодният „Фестивал на копривата“ се провежда от 2002 г. в село Крапивна Щенски район Тулска област. Като естествена хералдическа фигура копривата е изобразена на герба на селото.

Копривата много по-често от другите растения служи като суровина за промишлено производство на хлорофил, който се използва в хранителната, фармацевтичната и парфюмерийна индустрия.

От копривни тъкани в Русия се правят здрави платна.

В Дегестан овчарите взели за помощник осем месечна лъвица.

В последно време зачестили посещенията на вълци в селото. Въпреки пазачите на хищниците им се отдавало да се промъкнат на територията на някоя ферма и да унищожат някое домашно животно.

Сега вече овцете са цели. Пази ги суров чобан. Той е само на осем месеца, но това не му пречи да управлява стадо от хиляда глави. Към него пастирите се отнасят приятелски. Наричат я Мария или просто Маша.

Маша била дадена като подарък на фермера Байрамбек Рахимов. Тогава тя била само на един месец. Дивото котенце поили с мляко от шише и директно го сложили в обора между агнетата.

Овчарите се страхували, че дивите инстинкти на малкото лъвче ще се проявят, но то се забавлявало с агнетата, а след това започнало да се грижи за тях. Тогава било решено Маша да бъде наета за пазач на стадото.

Повикан бил ветеринарния лекар, за да провери състоянието ѝ. Лъвчето било добре.
Така Маша станала ценен помощник.

Историята за дивия пазач веднага се разпространила в съседните села. Във фермата започнали да идват хора, които гледали как царя на зверовете пасе и се грижи за овцете.

Дойдоха в селото военни и арестуваха свещеника. Откараха го с каруца. След него тичаше жена му с децата му. Тя плачеше и викаше високо.

Изведнъж жената падна на земята в прахта и се разрида. Децата я наобиколиха, те също плачеха и я молеха:

– Мамо, хайде да се прибираме в къщи, там ще се помолим за татко.

Явно молитвата на децата не помогна, защото в селото се разнесе слух, че свещеникът е разстрелян.

На църквата бе сложен голям катинар.

А след това председателят на селсъвета предложи:

– Хайде от храма да направим клуб. Така необразованите народни маси ще се просвещават с култура.

Той събра хората пред църквата и каза:

– От всички изкуства, най-важно е киното. Църковната сграда е подходяща за такъв род дейност. По-рано тук е действал религиозен опиум, а сега тук ще въртим кино. Но за да стане тази сграда кино, някой трябва да свали кръста от купола. Този символ до сега е заробвал само народа. Който го снеме, ние за такава съзнателна дейност ще му пишем десет трудодни или ще го поощрим по някакъв друг начин.

Всички бяха изненадани от глупостта на председателя на Управителния съвет. Кой нормален човек ще се качи, за да снеме кръста?

Но се намери един, отчаян индивид между всичките. Генко Завързака, известен в селото пияница, вечно псуващ всеки и всичко, а най-вече пакостник и злосторник.

– Казвам ви, – провикна се Генко, – нито от Бога, нито от дявола се боя. Аз обичам киното, защо да не го гледам в храма? А и десет трудодни добре ще ми дойдат.

Генко се покачи на купола. Когато започна да дърпа кръста, …. хората не разбраха какво точно се случи, но Генко полетя надолу към земята.

Така силно се удари, че всички очакваха да е умрял, но бе останал жив. Нарани си гръбнака и до края на живота си не можеше да движи краката си.

– Някой от купола ме бутна, – казваше Генко на хората след това.

– Кой ще те бутне, – казваха му хората, – освен теб горе нямаше никой.

Хората смятаха, че ангел го е бутнал, но си мълчаха.

Дълго лежа Генко, плака и моли прошка от Бога. Когато отвориха отново църквата, той много се зарадва и молеше хората да го носят на всяко богослужение.

Един ден Генко каза на съселяните си:

– Добри хора, Господ ми прости греховете и аз повече няма да боледувам.

Същата вечер спряха болките му и той умря.