Дани погледна нагоре стреснато. Петров стоеше над него и гледаше надолу през зацапаните си очила.

– Имаш ли нещо да кажеш на класа? – попита Петров.

– Не, всъщност не,  – каза тихо Дани, като се опитваше да скрие тетрадката си, в която скицираше нещо.

– Може би желаеш да ни покажеш домашното си, над което си се трудил цяла седмица, – подигравателно подхвърли Петров.

– Ами, …. – започна Дани засрамено.

– А може би слушаш внимателно урока в час и старателно си водиш записки за чутото, – гласът на Петров премина в кресчендо.

– А мм …., – започна да мънка Дани, чудейки се как да се измъкне от ситуацията.

– Разбира се, че не, – продължи своята назидателна реч Петров. – Аз съм само един учител, който стои по цел ден тук и си приказва разни работи, за собствено удоволствие и кеф, без надежда, че ще успее някого да образова.

– Ама аз наистина слушам, – запротестира Дани.

– Не се опитвай да ме заблуждаваш, – кресна учителят.

Петров беше винаги изтупан по модата, но говореше като човек от миналия век. Учениците се страхуваха от него и никога не му правеха номера, като на другите колеги, които бяха доста либерални в опитите си да се справят с тази „пасмина“.

Той беше дошъл от скоро в училището, но още от първия ден беше накарал учениците да запазят тишина. Нямаше нищо топло, сърдечни и любвеобилно в този човек.

Но резултатът беше налице. В класната стая винаги имаше дисциплина, домашните се предаваха навреме. Дори най-бунтарски настроените и небрежните в учението деца изправяха гърбове и млъкваха щом Петров влезеше в стаята.

Колекционер на стари книги пита свой приятел:
– Имате ли книги от такъв род?
– Сега вече не, – отговорил приятеля му, – преди една седмица изхвърлих Библия, която се търкаляше при мен доста дълго време, мисля, че това беше издание на …. Гут ….нещо от рода на Гутен…
– Гутенберг? – скочил колекционерът. – Как си могъл да изхвърлиш Библията на Гутенберг? Това е била първата напечатана книга! Тя няма цена! Сега за един такъв екземпляр дават четири милиона долара.
– Е, за моята, мисля и стотинка няма да дадат. Накакъв лош човек беше надраскал почти всичките ѝ празни полета. Май името му беше Мартин Лютер.

Прозрачните гъвкави преносими устройства вече не се считат за нещо фантастично. Екип от учени от университета в Манчестър и Университета в Шефилд, водена от носителя на Нобелова награда Константин Новоселов са създали графен базирани на светодиоди, чиято дебелина е няколко атома.
Тези светодиоди могат да бъдат приложени в производството на много тънки и гъвкави, и в същото време здрави дисплеи за смартфони, таблети и новото поколение телевизори.
Нови светодиоди са създадени чрез комбинация от двуизмерни кристали, които излъчват светлина по цялата си повърхност. Дебелината на тези устройства е само 10-40 атома. Светодиоди са хетероструктури, отглеждани върху основата на слоестата структура от няколко двуизмерни материали.
Според изследователите, получените структури са здрави, те не показват значителна промяна в работата си в продължение на много седмици. Независимо от това, че по време на създаване на първия прототип светодиода, по квантова ефективност в момента не отстъпва на органичните светодиоди.

Ана и Мира се гледаха втренчено една друга. Свързваше ги приятелство от детството, но дълги години бяха живели разделени. Ана беше силно шокира от тов, което ѝ каза Мира.

– Дойдох, защото Павел ме искаше, – каза Ана, – а и аз го исках. Не вярвам на нито една дума, която ми каза.

– Имал е и други момичета, – каза тъжно Мира. – И то доста плодовити.

– Искаш да кажеш, – започна плахо Ана, – че Павел обича друга.

– Никога не ѝ е предлагал брак, – сконфузено каза Мира, – тя знае, че сте сгодени и сте си дали дума.

– Нещо предъфкваш и премълчаваш, – подкани я Ана, – изплюй камъчето.

– Не е било нещо сериозно, – започна да мънка Мира, – но отишла при Павел с издут корем и поискала да разбере какво да прави с детето.

– Тя родила ли е детето? – с болка попита Ана.

– Тя има син от него, – каза Мира, – чудесно момченце, копие на Павел. Никой не може да се усъмни чие е детето.

Ана се отпусна на стола до масата и объркано вдигна поглед към Мира.

– Защо не ми е казал?

Мира вдигна рамене.

– Защо да го казва? Нима ти всичко си му казала за годите, през които сте били разделени.

– Не съм била с друг мъж и не съм зачевала дете, – каза тихо Ана.

– Петър е красив мъж, – каза Мира.  – Нима мислиш, че ще те чака като отшелник.

Ана пребледня.

– Той виждал ли детето си?

– Всяка неделя в църквата, – каза Мира. – А два пъти в седмицата, когато ти казва, че работи до късно, той отива в къщата ѝ да вечерят и да види детето.

Ана не беше на себе си.

– Не се разстройвай, – опита се да я успокои Мира. – Направи се, че не знаеш за тази жена. Не е добре да се карате точно сега. Все пак той се ожени за теб. Бъди добра съпруга и не мисли за другата. По-добри жени от теб са си затваряли очите за много по-лоши неща и не са им обръщали внимание.

– Нямам желание вече да бъда добра съпруга, – изкрещя Ана. – не ме е грижа…..

Ана стана, отвори вратата, тръшна я зад гърба си и излезе навън ….

Повече от хората се оплакват, че с годините времето ускорява своя ход. Учените за сега не са намерили отговор на тази загадка.
Възможно е това да е свързано с факта, че хората по различен начин възприемат времето в този момент, когато се стараят да си спомнят за минали събития.
Ако човек  се занимава с една и съща работа в продължение на две седмици, той няма никакви нови впечатления и му се струва, че времето върви много бързо, отколкото ако е в отпуска или получава много нови емоции или информация от всички сетива.
Оказало се, че за човешкия мозък е изключително важно, колко нови сведения получава  и може да ги запази за определен период от време.
Ето защо хората чувстват по-дълги тези интервали от време, в които се вместват повече различни събития.
Имено по тази причина по-възрастните хора имат чувството, че с годините времето „бяга“ по-бързо. Това се обуславя от това, че в младостта си, те са успявали да направят много повече, отколкото в преклонна възраст.