Борис бе пианиаст. Той обучаваше млади таланти на своето виртуозно изкуство. Бе печелил не веднъж награди на наши и международни конкурси със своите изпълнения.

На всяко богослужение в църквата, Борис сядаше зад пианото и свиреше. Изливането на християнска музика изпод ръцете му, вдъхновяваше дошлите в църквата по-искрено и чисто да се покланят на Бога.

Но тази година се случи изключително трудна за Борис. Без особено предупреждение, здравето му се влоши и той сериозно се разболя. Първоначално си казваше:

– Това е само една безобидна настинка, която скоро ще премине.

В крайна сметка Борис вече не можеше да ходи и започна да се придвижва с инвалидна количка. Той продължи да свири в църквата и да преподава уроци, докато ръцете му спряха да сътрудничат с мозъка му.

Молитвите за него не спряха. Хората просто се молеха за чудо.

Пастирът на църквата бе срещнал сина на пианиста и му бе казал:

– Не губете надежда! Не спираме да се молим за баща ти, всички се надяваме на чудо.

Борис бе станал неадекватен. Започна да не познава хората.

Една сутрин телефонът на пастира на църквата звънеше настойчиво. Когато вдигна слушалката, се чу бодър глас:

– Пастире, обажда се пианистът на църквата.

Това бе доста впечатляващо. Борис бе намерил номера на телефонана свещенослужителя и говореше като с познат човек.

Въпреки, че имаше малък напредък, молитвите за пианиста продължиха.

Един ден приятели от църквата посетиха Борис. Той вече ставаше от количката. Обсъждаше съвсем адекватно положението си. Дори седна пред пианото и им направи малък концерт от добре познати песни.

Това бяха най-сладките звуци. Най-мелодичните тонове на невероятната Божия благодат.

Всички в църква бяха притихнали. Навели глави в молитва, хората очакваха да вземат участие в Господната вечеря.

Спиридон бе млад свещеник. Той трябваше да вдигне чашата с виното и да я благослови. Самият съд беше направен от селекция на кристали. Точно, когато вдигна чашата, тя се изплъзна от ръката на Спиридон, падна на каменния под и се счупи.

Младият свещеник погледна уплашено към по-възрастния свещенослужител, мислейки си:

„Сега ще ми се присмее, за неумението ми да задържа една чаша в ръката си“.

Но вместо това главният свещеник каза:

– Преди да се счупи чашата, не съм предполагал, че тя има толкова красиви части, които искрят, когато отразяват светлината. Колко са прекрасни и красиви всички те, когато са осветени.

Младият свещеник гледаше омаян блещукащите малки  частици, които само преди миг съставляваха чашата.

– Както този счупен съд, нашият сломен живот може да подчертае красотата на светлината, която сияе през него, – продължи възрастният свещенослужител. – Тази светлина е Господ Исус Христос.

Хората в църквата бяха надигнали глави и слушаха затаили дъх.

– Това, от което се боим е, нещо да бъде счупено, да стане непотребно и да не може вече да се използва по предназначението си. – продължи свещеникът. – Нашето пречупване чрез Христовата светлина, привлича вниманието към себе си и го прави смайващо. В резултат на това нашият живот става прекрасен.

Спиридон бе зяпнал главният свещеник и бе забравил за счупената чаша.

– Строшаването всъщност е благословение, – каза вдъхновено свещенослужителят, – но на нас толкова ни се иска да се чувстваме добре, че изпускаме Божието най-добро за нас.

Накрая той въздъхна дълбоко и заключи:

–  Ако се борите със всичка сила и смятате, че вярата ви се е изгубила, не пропускайте благословението, което идва след като сте били разбити и съкрушени.

Михаил работеше като свещенослужител в една болница. Неговата работа се състоеше в това, да утешава и насърчава пациентите и техните близки.

Обикновено в края на посещението си при болен Михаил се молеше с човека отсреща, за да може пациентът да се отпусне и да сподели с Бога своите надежди, притеснения и радости.

Някои пациенти не обичаха дългите разговори и искаха само молитва.

Михаил бе забелязал, че много трудно подкрепя в молитва някого, когото не познаваше.

„Как да се моля за него, – мислеше си свещенослужителят, – когато не знам какви са неговите мечти, от какво се страхува, какво обича?“

Когато Михаил сподели с Тимотей тези неща, той му каза:

– Чувстваш, че молитвите ти са неадекватни, защото не можеш да намериш подходящите думи.

– Ти си прав, – каза Михаил. – Когато се застъпвам за някой пациент в молитва, не мога да намеря точните думи, за да изразя неговата скръб от дадена загуба, радост от успешна трансплантация или шок от току що поставена тежка диагноза.

Тогава Тимотей го посъветва:

– Продължавай да се молиш за своите пациенти, но не забравяй, че самото ти присъствие там, езикът на тялото ти, съчувствие ти, което проявяваш, също са част от молитвата.

– Какво излиза тогава? – замисли се сериозно Михаил. – Радостният дух, милото отношение и топлото присъствие са молитва, която има голяма сила.

– Молитвите ни не трябва да се изразяват само с думи, – поясни Тимотей, – но и с отношението ни към този свят и към Бога.

Вече е станало традиция, архиепископът да намира време в натоварения си график, за да помогне за почистване на болничните отделения. Нали казват, че чистотата е залог за здраве.

В епархията смятат, че тази работа е само помощ за персонала на болницата и изгражда самодисциплина, но също така допринася за възстановяването на пациентите.

Заедно с епископа са мили пода един свещеник и студенти от семинарията.

По-рано в интервю митрополит Марк е заявил какъв трябва да бъде свещенослужителя и е формулирал основните правила на поведение на свещеника.

„На първо място, разбира се, свещеникът трябва да помни, че човек идва при Бога, а не при свещеника и че не трябва да има култ към личността в църквата. Пастирът не трябва да доминира и потиска личността на идващите в църквата.

Второ, свещеник в никакъв случай не бива да плаши никого. Важно е, свещеникът да обясни на енориашите духовните истини, да ги насърчи да живеят християнски живот, но не принудително.  Трябва да ги учи да живеят свободно, но да бъдат и отговорни.

И, разбира се, основната цел на свещеника е да се грижи за душата, а не за собствените си джобове“.