Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?

Хората във автобуса бяха малко, но всички седящи места бяха заети. Петър седеше и мечтаеше.
На една от спирките се качи поп, тридесет годишен, в черно расо, с брада и голям кръстна провесен на гърдите. След него влезе жена с бебе на ръце. Попа не я видя.
Петър скочи и каза:
– Седнете моля – направи крачка напред и протегна ръка пред свещеника, за да докосне женато по лакътя, за да ѝ покаже свободното място.
Изведнъж попът силно издърпа ръката на Петър в страни и със църковния си бас силно и назидателно каза:
– Какво правите? Няма нужда, аз мога и прав да постоя. Сядайте на мястото си.
Хората наоколо започнаха да се смеят. Петър без да обръща внимание на смеха, успя да настани жената на своето място.
След няколко спирки очите на Петър и попа се срещнаха и се усмихнаха един на друг. Попа пошепна на ухото на Петър:
– Извинете, лошо се получи. Ако бях облечен в цивилни дрехи, не бих си и помислил, че се обръщате към мен. Благодаря ви.
– За какво?
– За това, че ми помогнахте да видя гордостта в себе си. Да, моята гордост е виновна за всичко.
– Е, но нали се повдигна настроението у хората.
– Вярно е, – съгласи се попът.
Когато дойде време свещеникът да слезе, протегна ръка на Петър и двамата се здрависаха. Тогава Петър каза:
– Тъй като вие се притеснявате за своята гордост, то няма да ви целуна ръка и ще се огранича само с едно ръкостискане.
В отговор църковният бас на попа избухна в обикновен човешки смях.

Една ревностна и богобоязлива християнка пътувала с кораб. И както обикновенно тя раздавала на пътниците Библии и духовни книги. На кораба бил и един католически свещеник. Когато жената му предложили книги, той вежливо отказал:
– Благодаря ви, но аз си имам своя религия.
– А аз имам Исус Христос, – казала жената и се отдалечила.
След две години тази жена отново срещнала същия свещеник. Той я познал и ѝ казал:
– Не можах да забравя думите ви. Те поразиха сърцето ми. Чрез Божията благодат сега мога да кажа: „Аз имам Господа Исус Христос!“
И наистина, той имал мир с Бога, който преди не можел да достигне, чрез равнодушно изпълнение на заповедите на своята религия.
Какво има всеки от нас религия, догма, доктрина, известни знание за Бога или Исус Христос?
Като хора, ние се нуждаем Исус Христос в нашето ежедневие. В Исус Христос християнина поличава отговор на всички житейски въпроси. Лесно можем да минем без човешките учения и знания, но не бихме могли без Исус Христос.
Исус Христос дойде да се установят нови взаимоотношения между човека и Бога. В Него имаме цялото богатство, което Бог има. Божият Син стана Човешкия Син, за да станат човешките синове Божии.

Един млад мъж водел недобър начин на живот и натрупал много дългове. За да изплати дълговете си и да продължи да живее разгуления си живот, той започнал да присвоява от мястото, където работел, чужди пари.
Така той потъвал все по-надолу и по-надолу. Сумите, които откраднал достигнали такива размери, че той повече не можел да вземе от там. Всеки ден живеел под заплаха, че ще бъде уличен като крадец. Завладяло го отчаяние.
Един ден напуснал дома, родителите си и решил да се самоубие.
Пътят му минавал край една църква, в която по това време се провеждало богослужение.
Свещеникът четял: „Обаче, ето, отивам напред, но няма Го, и назад, но не Го виждам. Наляво, но не мога да Го видя; Крие се надясно, и Го не виждам“.
Изведнъж свещеникът спрял четенето и възкликнал:
– Йов, защо не погледнеш нагоре?!
Тези думи дълбоко се врязали в сърцето на младежа. Той също така не виждал никакъв изход, нито напред, нито назад, нито надясно, нито наляво и изглеждало, че за него имало само един начин да се отърве от всичко, като се самоубие.
Но сега той вдигнал очите си нагоре към Бога и Неговата благодат. Когато никаква човешка намеса вече не може да помогне, единствено само това можело да го спаси.
Думите, казани от свещеникът, се превърнали в повратна точка в живота на младия човек. Той намерил своя Спасител Исус Христос и получи прощение на греховете си. Тогава Бог да му помогнал да се измъкне и от заплетената финансова ситуация.