Всичко бе потънало в мъгла. От нея нищо не се виждаше.

Стресиран Стоян се помоли:

– Господи, нищо не виждам пред себе си. Мога да се блъсна в нещо без да го забележа. Моля Те, изпрати ми нещо, което да следвам.

Изведнъж огромен камион излезе от страничния път и продължи по шосето напред. Задните му врати бяха обхванати от въже обвито в червена светлина.

Пронизвайки мъглата, ярките светлини сякаш викаха:

– Следвай ме!

По-нататък по пътя Стоян фиксира очите си върху тези насочващи светлини и пътуваше безопасно.

Светлината е от съществено значение за оцеляване в тъмнината.

Именно мракът ни заслепява за Бога. Той ни предпазва от всичко, което Господ има за нас.

Грехът, егоизмът и дори обвиняващият гняв към Бог причиняват тъмнина, която само светлината на Исус може да разпръсне.

Христос обяви Себе Си за светлина и ни кани да Го следваме по житейски път, в който тъмнината не може да нахлуе.

Господ знае колко труден е животът, затова Той ни посреща там, където сме и ни призовава: „Следвай Ме!“

Нека насочим очите си към светлината, която Исус дава. Той знае пътя през мрака.

Алекс вървеше през непозната сграда. Множеството коридори го объркваха, но имаше упътвания и това донякъде му помагаше.

Внезапно светлините угаснаха.

Алекс абсолютно нищо не виждаше.

Не смееше да пристъпи напред. Страхуваше се да не се спъне, да не събори предметите пред себе си или да се блъсне в тях.

Той замръзна на едно място.

Не знаеше какво да прави.

Изведнъж светлините светнаха.

– Сега мога да виждам ясно, – с облекчение въздъхна Алекс.

Светлината бе прогонила тъмнината.

Ако живеем в мрак трудно ще следваме пътя, по който вървим. Няма да можем да виждаме ясно проблемите си.

Приемем ли Божията воля, ще усетим, все едно някой е запалил лампите.

Не виждаме края на пътя, но съзираме посоката, която трябва да следваме.

Един ден Венко се къпеше. Внезапно той се подхлъзна върху мокрите плочки и падна с цялата си тежест върху стъклената преграда към съблекалнята.

Стъкълцата от разбитото стъкло се забиха дълбоко в ръката му, особено в бицепсите му. Кръв рукна изобилно навсякъде из банята.

Линейката пристигна бързо. На нея просветваха мигащи светлини, а сирената ѝ оповестяваше, че има човек нуждаещ се от медицинска помощ.

Венко бе поставен внимателно на носилка, а близките му бързаха. Сякаш се състезаваха с времето. Те искаха час по-скоро Венко да бъде отведен в спешното отделение.

Странно, но нито един съсед не погледна през вратата си и не се поинтересува какво става! Нито, когато пристигна линейката, нито по-късно.

Добре липсва им състрадание, но поне от любопитство можеха да се поинтересуват какво се случва край апартамента им.

Ами ако някой ден те имат нужда от помощ или утеха?

За тях май не важат думите:

„Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“.

Или с други думи казано:

„Правете на другите това, което искате те да ви правят“.

Нашият свят отчаяно се нуждае от модели, които си струва да бъдат следвани. Хора с почтеност, чийто живот ни вдъхновява да приемаме Бог, да следваме покорно Неговото Слово и Исус Христос.

Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..

В училището се играеше поредната баскетболна среща. Играеха момчета от различни класове, оформили отбори по свой избор.

Родители, баби, дядовци и приятели подкрепяха играчите с подвиквания и аплодисменти.

– Браво!

– Давай!

– Много точно!

– Чудесен удар!

По-малките братя и сестри на играещите се забавляваха в коридора на училището.

Изведнъж завиха сирени. Блеснаха светлини във физкултурния салон.

Беше се задействала пожарната аларма.

Децата бяха обзети от паника. Всяко едно от тях хукна да търси родителите си.

Нямаше огън, алармата се бе активирала случайно, но децата усетили опасност, уплашени прегръщаха родителите и близките си.

Това бе една илюстрация за доверие в онези, от които се очакваше безопасност и увереност, особено по време на страх.

Така и ние, когато сме застрашени, можем да изтичаме при нашата „Скала“.

Когато призоваваме Божието име, Той ни осигурява убежище и подслон, от които се нуждаем.