Мигащата светлина може да помогне за предотвратяване на болестта на Алцхаймер, докладват лекари от университета в Масачузетс.

Тестовете върху мишки са били успешни.

Мигащата светлина помага в пациентите да се развиват защитни клетки, които унищожават миелоидните протеини, които се натрупват в мозъка при болестта на Алцхаймер.

Най-ефективната честота е 40 мигвания в секунда. Това е едва забележим трептене, четири пъти по-бързо, отколкото честотата на светлините в дискотеката.

Натрупването на бета амилоидни протеин е един от най-ранните промени в мозъка при болестта на Алцхаймер. Тези протеини образуват лепкава плака и се смята, че предизвиква невронална смърт и загуба на паметта.

Светлинната терапия е помогнала за намаляване на амилоидните бета клетки при мишките и лекарите смятат, че терапията ще има подобен ефект и върху човешкия мозък.

Инженерите от Австралийския национален университет са разработили нанокристал 500 пъти по-тънък от човешкия косъм, който радикално може да измени технологията на нощното виждане.

Новото устройство за нощно виждане може да замени обемистите сега уреди.

Нанокристалите са толкова малки, че могат да се поставят като ултратънка лента на лещите на обикновените очила, давайки им възможност да бъдат употребявани за нощно виждане.

Това устройство може да се използва и в борбата за фалшифициране на банкноти, визуализация на клетки в медицинската технология и холограми.

Тези полупроводникови нанокристали могат да предават най-високата интензивна светлина и да се използват за проектиране на холографски изображения в съвременните дисплеи.

Материалът може да се постави на стъкло, след това светлината може да премине през него, което е от решаващо значение за оптични дисплеи.

Това е доста голям успех, защото изграждането на нанополупроводник върху прозрачен материал е много трудна задача.

Вечер, когато денят изгубеше светлината си  и мрак покриваше всичко наоколо,  се случваше нещо странно.

– Къде отива това куче всяка вечер? – питаха се хората, които го срещаха захапало с устата си почти пълна торба. – Сигурно  пак е успяло да открадне нов пакет. От къде ли ги взима?.

Запознайте се, той е Лиско, светлокафяв пес, с изключителен интелект. Неговите очи излъчваха безкрайна доброта и загриженост за останалите животни от гетото, където живееше.

От няколко години всяка вечер той се срещаше в девет часа с професор Ранчев.

Човекът се бе привързал много към кучето и започна да го храни, но Лиско не изяждаше цялата храна. Част от нея той взимаше със себе си, когато си тръгваше.

Професорът започна да приготвя повече храна, за това невероятно куче, за да може то да отнесе със себе си повече. Ранчев предполагаше, че Лиско складира някъде запаси от храна, но дали в действителност бе така?

Къде отиваше този четирикрак приятел?

Лиско носеше пакета с храна на няколко мили до крайните квартали. Там бяха няколко опитомени от него бездомни животни от гетата.

Храната, която донасяше Лиско се разпределяше между няколко кучета и една котка, която Лиско бе взел под своя закрила. В това разнообразно животинско семейство имаше и кокошки, които също бяха хранени с част от донесената храна.

Животните ядяха всичко, което Лиско им носеше. Всяко от тях знаеше, че докато това куче е живо, те няма да си легнат с празни стомаси. Всичко това те имаха благодарение на Лиско.

Него никой не го бе учил да постъпва така, но това куче бе опитомило бездомните животни от гетото съвсем само. За тях Лиско бе като майка.

Бог беше благословил това изключително куче с невероятен жизнен път. Това животно бе с повече душа, отколкото милиони хора по земята.

Реших да опитам нещо абсурдно. Започнах да раздавам това, което нямах, например, радост.

Денят начевах с усмивка, следваше среща, която иначе бих отказала, а след това разговор, който бих загърбила, …. прегръдка, молба, целувка, докосване. Простички неща, а толкова трудни понякога за изпълнение.

И всичко това ми върна приятелите, отвори ми нови пътища, които станаха за мен съвсем реални.

Спомних си, че мога да се смея и да мечтая.

Може би това е начинът, да запълня недостига в себе си. Въпреки, че до сега съм чакала нещо или някой извън мен да го запълни.

Ако успея да превърна празнините в свое бижу, загубите в по-добро бъдеще, болките в надежда, мъката в ярка светлина….

Тогава това, което съм преживяла и продължава да ме притиска и да ме изпълва със скръб, ще се превърне в моето най-голямо съкровище.

Един човек се събуди рано сутринта. Нямаше светлина, а зората след няколко часа щеше да обагри небето. И той си каза:

– Който рано става, нему Бог дава!

И тръгна по многобройните си дела, дори в неделя не почиваше и минаваше покрай храма без дори да го погледне.

И така ден след ден, седмица след седмица.

И сам недоумяваше:

– Защо всичките ми работи, като пясък се изсипват през пръстите ми. Може би хората не са прави или аз не съм свършил нещо, което съм знаел, но съм го забравил.