Млада жена се бе привила не толкова от болка, колкото от загубата, която бе претърпяла.
– Защо, – плачеше Радка в прегръдките на мъжа си, – едно толкова щастливо събитие в живота ни се превърна в трагедия?
Тя цяло денонощие бе под надзора на лекарите. Медицинският екип бе под напрежения. Положиха всички усилия, но бебето почина.
Болничната стая изведнъж охладня. Чуваха се изплашените гласове на медицинските сестри.
Лекарят се надвеси над нея. Погледът му бе изпълнен със съчувствие. Той бавно и много ясно каза:
– Съжалявам, синът ви не можа да се пребори.
– Не мога да приема всичко това, – хлипаше Радка. – Умът ми не го побира. Как ще преодолея тази болка и мъка. Къде сбърках? Как Бог можа да допусне такова нещо?
Скръбта бе изпълнила душата ѝ.
Тя напусна болницата и се прибра в къщи, но нямаше мир в душата си.
По-късно, когато чуеше, че се е родило дете на техни приятели, Радка не се радваше, а плачеше. Минеше ли край детски магазин, гледаше с тъга и болка изложените дрешки, играчки и детски принадлежности. Малките деца вечно ѝ напомняха за най-мрачния ден в живота ѝ.
Приятели я посещаваха и търсеха начин да я изтръгнат от това ѝ състояние.
Радка намираше утеха единствено в молитвата и когато четеше Библията. Божията любов я обгръщаше всеки ден отново и отново. Веднъж Божията милост ѝ вдъхна надежда. И тя възкликна:
– Спомените от онази злополучна нощ още предизвикват сълзи, но Бог е промислил нещо добро за мен и аз ще имам дете …. Господи благодаря Ти, че ме избави от тъгата ми. Помогни ми още по-ясно да виждам светлината Ти и никога да не забравям, че ме обичаш…..
