Никола вървеше по студени пясък на плажа. Наоколо бе тъмно. Никъде не се забелязваше светлина от лампа или прожектор.

Трябваше му известно време за да се приспособят очите му към тъмнината.

Внезапно Никола вдигна поглед към небето и се спря изумен. Той бе зашеметен.

– Каква красота! – възкликна Никола.

Бе поразен от светлината на множеството звезди.

– Тъй като между тях няма изкуствена светлина, която да отклонява погледа ми от тях, – отбеляза Никола, – аз ги виждам много по-ярки и сияйни. Как не съм забелязал това досега?!

Понякога е нужно да се озовем в пълен мрак, за да видим светлината, която е била около нас през цялото време. Това, което е било далечно, сега се разкрива поразително ясно.

Когато се опитваме да приспособим очите си към непрогледната тъмнина, забравяме да вдигнем глава и да погледнем небето изпъстрено със звезди. А то е единственият ни източник на светлина особено през нощта.

Не грешим ли по същия начин във живота си на тази земя?

Ние живеем във свят пленен от господаря на тъмнината. Превили рамене под робството на този, които иска да ни унищожи, забравяме за истинската светлина.

Не се отчайвайте. Не губете сили си напразно.

Просто погледнете към Създателят си и Той ще ви осияе със истинската светлина, която извира от Него.

Театралната треска за Рождество бе в апогея си. Режисьорът се суетеше насам натам. Декорите падаха с трясък…..

Накрая целият шум секна.

Започна репетицията.

– Яката на Йосиф е твърде голяма, – измърмори дизайнерът на костюмите.

– И защо е толкова синя? – сбърчи нос режисьорът.

Артистката, която бяха избрали да играе ролята на Мария се свиваше и леко трепереше. Това бе първата ѝ изява и тя много се притесняваше.

– Прекалено е зелена, – подхвърли жена от снимачния екип.

– Не можаха ли да намерят по-известни артисти, които да привличат вниманието? Нима това може да бъде Мария?!- намръщи се постановчикът.

Божият Син заслужаваше царско посрещане, но мислите им бяха насочени в друга посока.

– По-малко шум и врява.

– Така и така всичко ще мине.

– После всички на трапезата, какво толкова ще му мислим. Там е празникът.

Всички се усмихнаха и заклатиха глави в знак на съгласие.

Не можем да проектираме Рождество, по нашия вкус и желание, това направи Нашият Създател.

На Бог бе угодно да влезе в света в присъствието на овчарите, отхвърлените и презрените от обществото и мъдреците, които привлече с Витлеемската звезда.

Нямаше прожектори. Свещи разпръскваха ярка светлина. Липсваше и корона.

Младенецът лежеше в яслата като малко безпомощно бебе, но Той се роди за да имаме надежда „за вечен живот, който преди вечни времена е обещал Бог“.

Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

Дядо Симеон ловеше последните топли лъчи на есенното слънце. Той седеше на пейката пред дома си и примижаваше срещу слънчевата светлината. Мина чичо Миньо и се спря при стареца.

– Никъде другаде културата не се справя така добре да ни бута към ръба, – недоволно поклати глава дядо Симеон.

– А после ни критикуват и ни карат да се срамуваме, – махна с ръка чичо Миньо.

– И от къде мислиш идва всичко това? – попита язвително дядо Симеон.

– Гледаме филми, слушаме песни и четем книги, които възхваляват извънбрачния секс. Ние се забавляваме от това. Но когато се случи… когато някой, който познаваме, има такава връзка?

– Ние сме шокирани – изтъкна старецът.

– Трябва да се признае, – примирен каза Миньо, – че културата яко работи срещу усилията ни да си поставим морални граници.

– Сексуалната неморалност е ужасно вредна, – вдигна нагоре показалеца си дядо Симеон. – Тя е грях „против собственото ти тяло“. Освен това никога не можеш да избегнеш последиците.

– Можеш напълно да се възстановиш финансово, академично и какво ли още не – описа с ръка безкрайна линия във въздуха Миньо, – но щом стане дума за сексуален грях, това вече е различно.

– Не е ли това, което искат всеки съпруг и съпруга? – попита дядо Симеон. – Чистота, честност в отношенията, разбирателство и подкрепа. Което е най-добро за всеки от тях.

– Така е, – съгласи се Миньо, – предпазната граница за сексуалността трябва да ни спира да правим нещо, което няма да е добро за другия.

– Някои цял живот носят изневерите си като тайна в сърцето си, но това компрометира бъдещите им взаимоотношения. Затова се казва за такива неща: „Избягвай!“ – заключи мъдро дядо Симеон.

Най-после заваля сняг и то какъв. На места бе толкова изобилен, че хората останаха без ток и вода, даже телефоните им изгубиха обхват.

Няколко дена по-късно малко се постопли и само малко сняг тук там напомняше, че е имало прекалено много обърквания и затруднения.

Малкия Дамян бе седнал до дядо си и задаваше своите не свършващи въпроси?

– Как така от морави пък стават бели като сняг?

Дядо Димо погали внука си и се засмя, а после хитро го погледна и започна да му обяснява:

– През седемнадесети век Исак Нютон е използвал призма, за да проучи как светлината се разлага на различни цветове. Той открил, че когато светлината преминава през даден обект, тя разкрива специфичния му цвят.

– Аааа! – зяпна учудено малчуганът. – Ама наистина ли?

– Докато един леден кристал изглежда полупрозрачен, снегът е съставен от много ледени кристали, събрани заедно, – продължи обясненията си старецът. – Когато светлината преминава през всички кристали, снегът изглежда бял.

– Това е много интересно, но аз те питах за друго, – начумери се Дамян.

– Нали точно това исках да ти обясня, – каза недоволно старецът, – ти все бързаш. Искаш всичко на минутата да разбереш.

Дамян се почувства виновен пред дядо си и тихо каза:

– Сбърках, дядо. Моля те обясни ми ….

Вече поуспокоен дядо Димо поднови разясненията си:

– Нашите грехове са „алени“ или „червеи като пурпур“, но Бог ни е обещал, че „ще бъдат бели като сняг“….

– И как става това? – попита нетърпеливо Дамян, като прекъсна отново обяснението на дядо си.

Този път старецът не обърна внимание на думите на внука си, а продължи:

– Благодарение на Исус ние имаме достъп до Бога, от Който можем да искаме прошка. Исус нарече себе си „светлината на света“ и каза, че който Го следва, „никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота“. Когато изповядваме греховете си, Бог ни прощава и ние сме видени през светлината на Христовата жертва на кръста. Това означава, че Бог ни вижда така, както Той вижда Исус – непорочен.

– Значи, – Дамян се напрегна и след няколко минути размисъл, коментира това, което бе разбрал, – ако искам прошка от Бог за греховете си и Той ми прости, аз ставам „бял като сняг“.

– Да, – съгласи се дядо Димо като се усмихна, – ставаш чист като снега, който ни изглежда бял и незамърсен.