Един древен обелиск лежал две хиляди години, забравен в прахта, от западната страна на катедралата „Свети Петър.
Времената се менели. Папата решил, че камъкът ще изглежда много по-добре пред катедралата. Но как да го вдигнат. Тежал 327 тона.
– Казват, – промърморил старият Максимилиан, – че двама инженери са се отказали да се заемат с тази работа. Смятали, че няма да стане.
– Разбирам защо – отвърнал младия Роберто, вглеждайки се със страхопочитание в грамадния камък, поставен в защитен сандък.
– Е, налага се да пробваме. Трябва някак да си изкараме заплатите, – едва каза Максимилиан с хриптяща кашлица.
Двамата с Роберто били наети с още стотици моряци, да вдигнат обелиска. Те се хванали за въжетата.
Площадът гъмжал от народ. Хиляди хора окуражавали с аплодисменти дърпащите и им махали с кърпички. Един елегантно облечен млад човек се качил на трибуната.
Максимилиан смръщил сбръчканото си лице в недоволна гримаса.
– Това е Фонтана, инженерът , който твърди, че може да се справи с тази работа. Голям фукльо е!
– Римляни, – провикнал се младия мъж, – днес ще издигнем този велик паметник от миналото. Когато чуете тръбата, моряци, опънете въжетата. Спирате да дърпате едва след като чуете камбаната. Много е важно между двата сигнала да се пази пълна тишина. Който проговори ще бъде убит.
Младият човек посочил близките бесилки. В миг се възцарила тишина.
По старият моряк се прекръстил
– Това вече е малко прекалено, – прошепнал той.
Моряците си плюли на ръцете. Пронизващия звук на тръбата отекнал на площада.. Мъжете започнали да опъват. Въжетата скърцали. Лебедките скрибуцали. Скрипците хриптели. Бавно и мъчително големият камък започнал да се издига.
Прозвучала камбаната. Всички си починали за няколко мига. Отново се обадила тръбата. Моряците пак напрегнали мускули. По гърбовете им избила пот. Тогава настъпила катастрофата.
Въжетата заяли. Лицата на моряците се изкривили в агония. Нищо не се движело. Опънатите въжета скърцали и се протривали, а камъкът се олюлявал.
Марко съзрял опасността и извикал:
– Полейте въжетата с вода.
Изведнъж разбрал, че е нарушил тишината и трябва да умре.
– Хванете го! – изкрещял Фонтана с пресекнал от напрежение и разочарование глас. – Арестувайте го! Той наруши тишината.
Силни ръце сграбчили Марко. Пазачите повлекли младият моряк към ешафода, където го чакал пазача. Хората изтръпнали от ужас, но никой не посмял да се обади.
– Съжалявам, – прошепнал Марко, но било прекалено късно.
Палачът затегнал грубо конопеното въже около голия врат на моряка. Възрастен свещеник докоснал ръката му.
– Какво е последното ти желание? – измънкал той.
– Моля ви, отче – отвърнал дрезгаво Марко.
От страх не можел да каже нищо Устата му пресъхнала.
– Моля ви, кажете им да облеят въжетата с вода.
– Не знам дали е възможно, синко.
– Моля ви, направете го.
Вече биели барабаните. Това бил сигнала за началото на екзекуцията.
Свещеникът се затичал към Фонтана. Младият инженер кимнал с глава нетърпеливо. Намерили голяма стомна с вода и облели обтегнатите въжета.
– Хайде, приятелче, да приключваме с тази работа, – казал палача , докато бутал Марко, нагоре по стълбите към смъртта.
Точно тогава проехтяла тръбата и въжетата се опънали.
„Защо хората ликуват?“ – помислил си Марко. – „нима се радват, че умирам?“
Не, въжетата се движели леко. Камъкът се повдигал бавно и постепенно.
До стълбата застанал Фонтана засрамен.
– Освободете го! – казал той.

Закачалка е отдавна познат домакински прибори. Но нейната история е много по-кратка от историята на облеклото.
Първото споменаване на закачалки е през XVI век. Те са се появили във Франция и са били твърде обемисти със силно заоблени рамене. Смята се, че са били предназначени за военни униформи и дрехи на духовенството.
Дълго време дрехите са се съхранявали в специални сандъци, но в тях се слагали и бижута, запаси от храна и др. Да се намери нещо в такъв сандък е било проблематично. Не всяка кутия е имала отделения за по-дребни вещи.
До края на XVI век хората поумнели и започнали да слагат облеклото вертикално. Така се родил гардеробът. В него можело да се окачат дрехи на забити в него пирони.
Така се съхранявали дрехите до 1869 г, когато О. А. Нортон получил патент за „закачалка за дрехи“.
През 1903 г. Алберт Пархауз измислил закачалка от изкривен тел. Той бил обикновен работник в завод за проводници. Предприемчивият собственик на завода патентовал изобретението му, но самият изобретател останал работник до края на живота си.
Според друга версия закачалки за дрехи е изобретил студент в Бостанския университет Кристофър Кан през 1876 година.
През 1932 г. С. Хюлет започнал да използва картонени подложки при закачалките за дрехи. А през 1935 била приложена и по-долна лента за панталони. Това била идея на Елмър Д. Роджърс.
1935 е годината на раждане на закачалката, която днес е във всеки гардероб, за нея няма граници в разнообразието.
Закачалка може да служи като декорация в дома. Изящните закачалки перфектно се вписват в интериора на коридора и му придават изящество, особено когато се комбинират с други ковани предмети в обстановката.

– Учителю, – обадил се новопостъпилия ученик, – сърцето ми е изпълнено с любов към хората. Каква трябва да бъде следващата ми крачка?
Учителят помолил младежа да го придружи. И двамата се отправили към дома на един болен човек. След като поговорили с болният и семейството му, учителят обърнал внимание на един сандък, поставен в ъгъла на стаята.
– Какво има в този сандък? – попитал той.
– Дрехи, които моя дядо никога не е обличал, –  казало едно от момичетата в стаята. – Той смятал, че трябва да има много специален повод, за да ги облече. В резултат на това те гният в сандъка.
Когато излезли от дома, учителят казал на ученика:
– Запомни този сандък. Ако в сърцето си имаш съкровище, използвай го сега. В противен случай то ще се изгуби

Аржентинският скулптор и художник Аугусто Ескивел, вярва, че и най-малкият предмет от бита, може да се превърне в произведение на изкуството, ако се използва творчески и разумно.

Именно така в свободното си време той използвал цял сандък с разноцветни копчета, които намерил на тавана.

От тяхното съчетаване и навързване направил красиви художествени фигури.

Най-известната скулптура на художника се смята „Истинското пиано“. То се състои от 30 хиляди черни и бели копчета, нанизани на гирлянди. Скулптурата тежи 20 килограма, а върху нея авторът е работил два месеца и половина.