На Мария Славова ѝ бяха омръзнали различни ухажори и мъже, които не желаят да създават семейства. За нея всички, които не искаха да се обвързват с брак бяха безотговорни.

Един ден тя реши да предприеме решителни мерки, за да осигури своето бъдеще. Седна и написа до местният вестник следната обява:

„Търся богат мъж, който няма да ме бие, няма да тича след жени и ще бъде фантастичен любовник“.

След няколко седмици на вратата на Мария се позвъни.

Тя отвори, но там нямаше никой.

– Сигурно ми се е сторило, – реши тя.

Но отново пак някой позвъни. Тя отвори вратата, но зад нея не видя никой.

– Да не си играе някой с мен, – усъмни се Мария.

След броени минути прозвуча нов звън на вратата.

– Сега ще го хвана, този нахалник – и тя буквално се затича към вратата.

Отвори я и пак не видя никой, но случайно погледна надолу и забеляза мъж, който седеше на сандък пълен със скъпоценности и много пари, но той беше без ръце и крака.

– Дойдох  във връзка с вашата обява.

Мария се обърка. Тя не знаеше какво да каже.

– Както виждате, имам пари и скъпоценности, – започна да обяснява мъжът. – Не мога да ви бия, защото нямам ръце. Да тичам след жени ще бъде проблематично за мен.

– Да, това виждам много добре, – каза окопитилата се вече Мария, – но в обявата бях споменала, че искам и фантастичен любовник.

Мъжът се усмихна и добави:

– Но нали позвъних на вратата? Това не е ли фантастично?

Злото подучило Отчаянието:

– Иди при Радостта и я предизвикай така, че повече да не бъде щастлива, а после заедно ще ѝ се присмиваме.

– Да, тя не трябва да е толкова весела и доволна от всичко, – съгласило се Отчаянието.

След което отишло при Радостта и казало:

– Радост, хайде да започнем заедно да се отчайваме!

Радостта се усмихнала:

– Добре, само че имам едно условие. Ще се отчайваме заедно ако намериш повод за това, докато си в моя дом.

Отчаянието започнало да търси повод за униние. И не търсило дълго. Погледнало през прозореца и намерило, след което казало:

– Навън вали и е студено – и започнало да трепери, за да подкрепи думите си.

– Какво от това? – казала Радостта. – Дъждът е Божия милост, това означава, че ще има добре реколта.

– Да, но този дъжд вали вече втора седмица. Така че можем да останем и без реколта, – замърморило Отчаянието.

– Бог е милостив! – Радостта не остави да бъде подведена. – Той ще ни изпрати слънце. Няма да ни остави така и ще ни осигури храна. А ние трябва да бъдем още по-внимателни с това, което имаме.

– Какво толкова имаме? – с болка вдигна ръце Отчаянието. – Наоколо само бедност и нищета ….

– Това не е беда! – възкликна Радостта. – В студ и глад има бедност, но Бог скоро ще си спомни за нас!

– Ти какво само повтаряш: „Бог….. Бог“, – разсърди се Отчаянието. – За всяка болка и мъка нямаш ли друг отговор?

– Бог е тук – и Радостта посочила сърцето си, – а ако не ти хареса ето вратата.

Отчаянието разбрало, че не може нищо да направи, за това навело печално глава и напуснало дома на Радостта.

Навлязоха с джип в едно малко афганистанско село. Бронята на колата се бе нагорещила много, не можеше да се пипне.

Сашо скочи бързо от джипа и бързо се скри на сянка под навеса. Седна, сложи автомата на коленете си и се загледа в небето.

Високо в него се рееше орел. Птицата правеше кръг, след кръг над запустялото село. Почти всички жители бяха избягали в планината. Бяха останали само старци и деца.

Към Сашо се приближи хлапак, който вдигна глава и също загледа птицата.

Момчето набра смелост и посочи с пръст орела.

– Да, – това е орел, – каза Сашо.

След това дребосъка посочи автомата и показа с движение, че иска да стреля по птицата.

– Нима ще го уцели, – присмя се Михаил.

– Нека да видим, – усмихна се Сашо и подаде автомата на хлапака, като извади всички патрони, но остави само един в него.

Ръцете на детето бяха слаби, то едва дигна тежкия автомат. След това приклекна и започна да следи птицата, като се прицелваше внимателно.

Войниците го наблюдаваха любопитно.

Лицето на малкият афганистанец стана сурово, сякаш изсечено от като камък.

И когато орелът правеше поредния кръг, прозвуча изстрел.

Стана нещо, който никой не бе очаквал. Реещият се в небесата орел падна на няколко крачки от навеса. Хлапакът изтича до птицата, хвана я за крилото и я повлече нататък към селото. След него оставаше кървава диря.

– Тези никога няма да ги победим, – каза Михаил.

– Тук ще загубим много момчета, – добави с тъга Сашо. – Много от дошлите на тази земя няма да видят отново родителите и съпругите си.

Банкет. Иво Манчев солидно се подкрепи с алкохол. Как можеше да откаже на колегите си, та той е мъж, но той не можеше да пие и всичко това го доведе …..

В чуждо легло до малко позната жена, разбира се без дрехи.

Иво скочи, бързо облече се и хукна навън, сякаш се страхуваше, че отново ще го върнат в този кошмар.

– Сам съм си виновен, – говореше си той по пътя към къщи. – Защо трябваше толкова много да пия? …. Няма да се оправдавам!

Влезе в дома си, а жена му седеше край масата и пиеше кафе. Изобщо не го поглеждаше и мълчеше. Въпроси нямаше.

– Слушай, – каза той на жена си, – не е това, което си мислиш …

– Всеки ден се грижа за теб и този дом …..

– Мила, сега всичко ще ти обясня …

– Мислиш ли, че не съм желала да отида някъде и да се напия с приятели? Много пъти ми се е искало всичко да захвърля …

– Моля те, успокой се …, – Иво не знаеше какво да каже, за да укроти жена си.

– И аз можех да те прецакам с някого. Но, знаеш ли, не мога да го направя, защото отдадох всичко от себе си на теб …

Иво не се опита повече да се оправдава. Той разбра, че това бе безсмислено.

– Отдадох сърцето си на теб. Посадих го в душата ти и очаквах там да разцъфти – и тя се разплака.

Очите на Иво се напълниха със сълзи.

– Но душата ти се оказа камък, а там нищо не може да вирее. Ти си камък, на който нищо не може да цъфти … – жена му сви ръце в юмруци и започна да се удря безпощадно.

Обезсилена падна на колене и се разрида, а заедно с нея и Иво…

Мина време и жена му му прости, но думите, които му каза тогава, той не можа да забрави.

Слънцето вече по-весело напираше зад облаците. Усещаше се полъха на пролетта. Снегът скоро се скри и топлите лъчи на слънцето стопляха с надежда сърцата на хората.

Баба Бона, подпирайки се на бастуна си, леко накуцваше с единия си крак. Жената отиваше към магазина. Бе привършила туй онуй в къщи, та бе тръгнала да допълни запасите си.

Възрастната жена мина край трима младежи, който седяха на пейката под дъба.

– Ха-ха-ха, – захили се Румен, – баба Бона пак е тръгнала с кривите си крака нанякъде.

– Бабо Боне, – в унисон със грубата шега на Румен, я подкачи Камен, – къде си хукнала с тоя бастун? Не виждаш ли, че единият ти крак гледа на една страна, а другия на друга?

Стефан стана и започна да имитира походката на баба Бона, като още по-силно замяташе единия крак особено, когато пристъпваше напред.

– Момчета, не се закачайте с мен, – каза баба Бона, – не от добро са така тия крака. Не е хубаво да се подигравате на човек, защото утре не знаете как ще сте.

Жената бе работила в кравефермата 46 години. Ходилата ѝ се бяха износили и всяка стъпка напред ѝ причиняваше болка.

– Ау, колко ни уплаши, – закиска се Стефан. – Ти за нас не бери грижа, ние сами ще се оправим.

– Луди глави, – въздъхна възрастната жена, – не са патили, за това са толкова груби и немилостиви.

След няколко дена се чу, че тримата младежи бяха попаднали под голямо дърво, по време на страшната буря, която вилня половин час в близката гора. Гръм и трясък ечаха заплашително, а дърветата се превиваха под напора на силния вятър.

На Румен бе гипсиран единият крак и той едва ходеше с патерица. На Камен и двете ръце бяха покрити с гипс, а Стефан  бе получил голяма рана на главата и затова в болницата яко я биха бинтовали, само очите му се виждаха.

Баба Бона пак се бе запътила към магазина. Отново завари младежите на пейката, но сега те имаха жалък вид.

Щом я видяха и тримата наведоха виновно глави. Никой от тях не посмя да я погледне в очите.

Старата жена се усмихна и им пожела:

– По-скоро оздравявайте!

И си продължи по пътя.