Робството много им тежеше. Народът пъшкаше под тежкия ярем на мрака.

Разказваха, че ще дойде Спасител, Който ще ги огрее със светлината Си.

Но какво те очакваха в действителност?

– Този, Който ще дойде ще повиши стандарта на живота, – говореха едни.

– Ще има много привилегии, но без отговорности, – твърдяха други.

– Той ще възстанови световната ни власт до такава степен, каквато са я имали предците ни, – пъчеха се трети.

– О, Той ще посрещне всички наши физически, материални и емоционални нужди, – потриваха самодоволно ръце някои.

– Ще бъде славен, ще установи световен мир, просперитет и ще ни помогне да станем известни, – пляскаха с ръце неколцина и си представяха бляскавото си бъдеще.

И Дългоочакваният наистина дойде, но те не Го познаха и Го отхвърлиха. Той не отговаряше на техните стандарти. Не се поместваше в техните рамки.

Защо бяха слепи за Него?

Защото очакваха Той да установи царството си на земята, а Той го направи в сърцата на тези, които Го приеха.

Днес бихте ли Го коронясали като Крал на сърцето си?

Уморени и изтощени от трудната седмица Данчо и Милена се опитваха да поспят до по-късно, но …

Децата им бяха гладни. Те станаха рано.

Недко предложи:

– Хайде сами да си направим закуската.

Речено – сторено.

Изведнъж се чу силен трясък.

Данчо скочи от леглото и веднага хукна към кухнята.

Там той намери една счупена купа. Овесени ядки разпилени по пода. А дъщеря му Мая се опитваше да смете лепкавата каша от пода.

– Защо не ни повикахте на помощ? – скръсти ръце пред гърдите си Данчо.

– Те решиха да бъдат независими, – намеси се дотичалата Милена в кухнята, – но …. резултатът не е кулинарна наслада.

Недко и Мая бяха навели глави, а баща им продължи, поучавайки ги:

– Докато сте малки сте зависими от нас. Когато пораснете, …… е, тогава идва вашата независимост.

Така е, децата растат от зависимост към независимост, но в отношенията ни с Бог зрелостта означава преминаване от независимост към зависимост от Него.

Молитвата е мястото, където практикуваме такива зависими начини.

Нека започваме деня си в поза на зависимост, когато се молим.

Видул се въртеше неспокойно в леглото си. Нощта му се стори двойно по-дълга. И имаше защо.

Бе затънал в проблеми.

Устните му безпомощно шептяха:

– Кой или какво отвори крана на сълзите ми? Необходимо ли е, непрекъснато да занимаваш мислите ми? Който и да си, ти почерни надеждите ми за бъдещето и разби сърцето ми…..

Мятащ се неспокойно в чаршафите на леглото си той изстена:

– Защо? ……

Видул зарови ръце в косите си и се разплака.

Изведнъж си спомни думите на своя приятел Маньо:

– Исус се прославя и възвеличава в живота ни чрез нашето страдание ….. Вярвай Му. Чувството за вина пречи на радостта ти ….

– А когато нямам отговори на въпросите си? – отчаяно попита Видул в тъмнината.

Гласът на Маньо ечеше като камбана в главата му:

– Довери Му си, дори и тогава, когато не разбираш ….

Видул стана от леглото, падна на колене и плачейки заговори:

– Доверявам Ти се. Боже, Ти виждаш нещата по-добре от мен. Няма друг, който би могъл да ми помогне ….. доверявам ти се.

Какъв ден!

Елена влезе в сградата набързо и почти се затича към работното си място. Ръцете и бяха препълнени с различни найлонови торбички. Бе взела всичко, нищо не бе излишно.

Тежката чанта, която бе преметнала през рамо се плъзгаше надолу. И тъй като нямаше свободна ръка, за да я вдигне, тя се спусна чак към лакътя.

Пред нея крачеше друг служител, който също бързаше.

Тежката врата се блъсна в рамката зад тях и се затвори.

– Ето това е животът ми напоследък, – промърмори тихо Елена, – забързан и натоварен. Боря се. Стремя се и какво ….? Нося повече отколкото мога и вечно се чувствам една крачка назад. Това ли Бог е отредил за мен?

Тя знаеше, че това не е вярно, но бе подтисната и разочарована.

Елена седна на стола пред бюрото си, захлупи глава върху ръцете си и безшумно се разплака.

Изведнъж познатият Глас ѝ прошепна нежно:

– Познавам те от утробата на майка ти. Докато вдъхвах живот в теб, Аз се усмихвах. Гордеех се за бъдещето, което беше пред теб. Знаех предизвикателствата, с които ще се сблъскаш, грешните решения, които ще вземеш. Очаквах сълзите на съжаление, които ще изплачеш, а също и годините, които ще пропилееш, преследвайки неща, различни от Мен. Бях с теб, когато бе изтощена, дори в страха ти.

Елена вече не плачеше, тя слушаше, а Гласът продължаваше:

– Всеки момент, всяко предизвикателство, всеки триумф, всеки провал са допринасяли, за да Ме опознаеш по-добре. Не съм те оставял сама, нито съм те изоставял. Когато се чувстваш претоварена, просто знай, че съм до теб и заедно можем повече.

Елена се усмихна и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

Отново почнаха дъждовете, а това внасяше допълнително безпокойство и напрегнатост. Не стига, че цените растат, а заплатите и пенсиите не могат да ги догонят, но и времето не иска да се смили над нас.

Мирон седеше в селската кръчма, надигаше от време на време бутилката, пъшкаше и се потеше. Бая грижи го бяха налегнали.

По едно време в кръчмата влезе един от учителите в месното училище. Мирон веднага се закачи за него:

– Даскале, доскоро само слушах, че хората живеят на кредит. Питах се: Това нормално ли е? Но и това дойде на главата ми.

– От ипотеки и кредити, струва ми се, – учителят изяви своята компетентност, – има полза за обществото. Животът в дългове стимулира хората да работят!

– И какво излиза? – Мирон удари масата с юмрук. – Привличаш хората с реклами, а след това ги „стимулираш“ да работят двойно.

– Виж, – започна миролюбиво учителят, – ако човек имаше спестявания, може да прекара периоди без работа. Животът с дългове е много по-различен.

И той размаха ръце в потвърждение на думите си.

– Да бе ….., – намръщи се Мирон, – постоянно трябва да се трудиш. И кой печели от всичко това? …… А хората се суетят …. и продължават да работят „неуморно“.

– От гледна точка на инвеститора, кредитът за масите е благодат, защото увеличава общото благо, което обществото произвежда, – започна като по учебник учителят.

– Всичко може да изглежда полезно, – смигна Мирон, – особено ако си от другата страна на барикадата.

– Все пак не бива да забравяме, че заемът и ипотеката не само ни принуждават повече да работим, но отнемат и свободното ни време, – даскала опита някак да оправдае думите си преди това.

– С други думи ставаме роби на един невидим господар, – отсече Мирон и обърна гръб на „просветеният“ в работите на обществото.