През декември 2014 г. по улиците на Лондон се появил необичаен крадец. За черните си дела той използвал хипноза.
На камера, монтирана в един от магазините, са регистрирани необичайните методи на работа му.
Само за няколко секунди, това се вижда на заснетият филм от камерата, хипнотизаторът влиза в магазина на 56-годишният Афтаб Хайдер с прякор „Азиз“ и го привежда в състояние на дълбок транс.
Докато Азис е под хипноза, нападателят изважда от джоба му портфейла с всичките му дневни приходи. Собственикът на магазина идва на себе си след като крадецът изтича на улицата.

Все още не са успели да хванат хипнотизатора.
На видеото  се забелязва как той докосва по специален начин ръцете и рамената на Азис, който веднага влиза в транс.

Тишината ставаше още по-прозрачна от стъкло и всеки момент щеше да се счупи. Разтърсен от тревожно тръпки, Добри се ослушваше да чуе познати стъпки. Едри капки пот се трупаха над веждите му.. Дишането му чезнеше. Най-накрая долови едва чуто шумолене.Тъмна сянка се плъзна край къщата.

Добри протегна ръце и Яна се притисна до гърдите му. Той погали косите ѝ. Ето я отново при него….и светът заблести с чудни светлини, звездите затрептяха  ярко. Никой повече няма да му я взема. Кошмара свърши. Той я намери и те ще се съберат така, както си бяха обещали преди шест години. Добри я дръпна към колата и прошепна:

– Няма време, да побързаме….

Яна не мръдна от мястото си. Скри лицето си в дрехите му и се разрида.

– Не мога….

Добри я пусна, не можеше да повярва  на очите си. Смръщи вежди:

– Губим време, …Ела!

Яна поклати глава:

– Най-малкият ми син ще ме търси и ще плаче….Децата ми са тук….

Прегърна го отчаяно, обля със сълзи рамото му:

– Сбогом! Аз още те обичам…..Но не мога……Сбогом….

Отнякъде долетя тънък жален писък. Гласът на малко момченце, зовеше майка си.

Магията свърши. Имаше ли смисъл изобщо да я търси? Намери я, за да я изгуби отново. Нямаше преграда пред волята на този, който обича. Нито времето, нито разстоянията можеха да съборят надеждата му.

Ала между тях бе застанала сила по-страшна от опостушителна буря, по-силна от  ураган, по-непобедима от тъмнината на вечната нощ. Само любовта на майката към децата ѝ, може да сломи копнежа по любимия човек.

Добри тръгна сам, без да знае накъде. Сърцето му бе изгоряло. Светът бе станал празен за него…

Нора и Симо вървяха по улиците на града и се наслаждаваха на топлината, която започна да се долавя от слънчевите лъчи. В новия квартал бяха започнали нов строеж. Някакъв архитект се опитваше да вмести нова къща в малък ъглов парцел.

Отпред на калния паваж се търкаляха торби с цимент.

Като повървяха малко те видя птици, които кръжаха над покривите

– Навярно търсят къде да свият гнезда, – каза Нора.

– А, това са онези големи шумни птици, който връхлитат върху всеки, който се осмели да доближи до гнездата им, – изгледа ги недоволно Симо.

– И ние хората, когато строим, оставаме след себе си всякакъв боклук цимент, камъни и какво ли не, но проявяваме ли същата собственическа агресивност, когато се отнася до лична територия? – засмя се Нора.

Тя гледаше разхвърляните материали пред строежа и изказа недоволството си на глас:

– Все някой трябва да се заеме и да коментира етичната страна на проблема със замърсяването на околната среда, не мислиш ли така?.

– Всъщност нямаше какво толкова да се обсъжда на тази тема, замърсяването на околната среда се е превърнало в порочна практика, – каза Симо.

– Въпросът не опираше само до  създаване на грозни гледки от разхвърляните боклуци или неприятното усещане от вида на създадения хаос, по-скоро до някакъв морален дълг.

– Представи си, че в един дом е разхвърляно, дрехите на пода, остатъците от храната съборени край масата, книги събрани на купчина, която сериозно конкурира наклонената кулата в Пиза, защото при едно малко докосване всеки момент може да се срути. Какво ще кажеш тогава? – разпалено размаха ръце Симо.

– Е, има хора, за който безредието е ежедневие, но навън такова състояние дразни мнозина „подредени“.

– И в крайна сметка стигнахме до идеята, да запазим околната среда, за да не се дразним едни други. Но дали това е всичко? Дали това разхвърляне и унищожаване на околната среда няма да се отрази като бумеранг върху нас?

Двамата гледаха неразборията, мръщеха вежди, сочеха безмълно с ръци ….

– За това не е достатъчно само да се философства и говори, трябва и действие, ръце които да се хванат на работа, – каза Симо……….

У нас повече правят снежни човече, а за снежните жени изглежда е забравено.
Смята се, че в снежния човек, се почита духа на зимата. Към него са се обръщали с молби за помощ. Чрез снежия човек и снежната жена хората са се стемели да умилостиват небесните сили.
Може би за това в ръцете на снежния човек се слага метла, за да може да отлита на небето, когато пожелае.
Със снежните жени историята е по-особена. Вярвало се е, че въздухът е населен от небесни девици, заповядващи мъгли, облаци, снегове и дъждове. За това в тяхна чест устройвали тържествени ритуали. За да умилостивят небесните обитатели, те правели снежни жени, като ги възвеличавали за небесни нимфи на земята.
При древните славяни виелицата и бурята са индетифицирали с девицата на снега. Често си я представяли като набита, яка и величествена. С епитетите бяла дреха се изобразавал блясък, сияние, красота. В приказките е показана като майка Зима или зла мащеха. Явява се в образа на побеляла магьосница и млада Снежанка.
На 25 декември по време на зимното слънцестоене селяните палели огромни огньове, за да помогнат на слънцето да грее по-силно.
За да не бъде зимата много тежка, правели снежни жени, въртели хоро около нея и пеели: „Мраз и студ, пред оградата дойде. Снежната жена го донесе. Жената с гърбавия нос. Вземете снежни топки и я разрушете“.

В детството си всички сме учили стихотворения за Дядо Мраз, писали сме му писма и сме броели дните до идването му със затаен дъх. Тогава не задавахме въпроса, дали съществува или не.
Много родители смятат, че не трябва да подържат вярата на децата в съществуването на Дядо Мраз. Други смятат, че когато пораснат децата им, сами ще разберат истината. Но дали тогава няма да се разочароват.
Спомням си, когато малкия Боря попита майка си:
– Мамо, нима Дядо Мраз не съществува!
Видях как младата жена изтръпна, но на помощ ѝ дойде една възрастна жена, която стоеше наблизо:
– Дадо Мраз ще съществува до тогава, докато ти вярваш в него, – каза мъдро жената и се усмихна на детето.
Минаха много години от тогава и мойте коси вече побеляха. Но колкото повече години трупам на гърба си, все повече се убеждавам, че вярата в Дядо Мраз е необходима.
Защо ли?
Защото е много забавно и весело.
Подготовката за новогодишните програми и представления, картичките направени от несръчните ръце на децата, писмата до Дядо мраз, очакването на подаръците, всичко това е увлекателно и вълнуващо.
Детските лекари отбелязват, че децата много по-рядко боледуват преди Нова година. Нима можеш да си стоиш у дома с висока температура, когато те очакват толкова интересни неща!