Георги Милков ровеше из документите на бюрото си и се ядосваше, когато секретарката му се обади:

– Господин Милков, спешно обаждане по телефона.

– Казах ти, да казваш, че ме няма, – недоволно кресна Георги. – В противен случай никога няма да свърша с това.

И той тресна с юмрук по бюрото.

– Знам , но …..- измънка секретарката.

– Довърши онези поправки за фирмата, която ти дадох сутринта и веднага ми ги донеси, – нареди Георги без да отмества поглед от натрупаните листове пред него.

– Обаждат се от болницата, – каза секретарката му, готова да изтърпи още една порция от яростта му.

Милков вдигна поглед. Спокойствието му бе нарушено. Паника и безпокойство пристиснаха стомаха му. Той усети, че се бе случило нещо лошо. Засуети се. Ръцете му трепереха. Накарая хвана непохватно слушалката и се обади:

– Георги Милков на телефона.

– Господин Милков, става въпрос за жена ви. Претърпяла е катастрофа и сега е при нас в Медицинския център в края на града.

– Съпругата ми? – Милков се ужаси. – Как е тя? Катастрофа ли казахте?

Георги си спомни, че сутринта, когато отиваше на работа, Рени товареше нещо в джипа.

Тя събираше неща за рециклиране, а след това ги откарваше към съответния пункт. Сутринта я видя, че изнесе и една чиния със сладкиши, явно пак щеше да посети някои бездомници.

Тогава и бе подвикнал:

– Не взимай всичките, остави поне едно и за мен.

Рени му се бе усмихнала;

– Оставила съм ти няколко парчета на масата.

Тя правеше чудни сладкиши, торти и какви ли не чудесии от този род. Той често ѝ се сърдеше, че прекалено много се раздаваше за другите.

Рени бе изпълнена с енергия за живот, а сега …. Георги изобщо не мислеше, че може да я изгуби …. така внезапно.

Заряза документите на бюрото и хукна към колата. Желаеше само едно. Да я види. Тя да му се усмихне и да му каже:

– Добре съм, не се тревожи за мен.

Сбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……

Бедна вдовица, изтощена от болест, излязла през пролетта на двора, да прекопае градината си. Тя била останала без сили и лопатата падала от ръцете ѝ.

От там минал богат човек. Той видял вдовицата и съчувствено ѝ казал:

– Бог да ти помага!

И доволен от доброто, което казал, си отишъл.

След час по улицата минал друг човек с кльощав кон. Той спрял и видял вдовицата. Влязъл в двора ѝ и мълчаливо изорал градината ѝ.

Калина усещаше люшкането на кола. Нещо мокро и лепкаво се стичаше по ръцете и краката ѝ. Главата я болеше.

Изведнъж си спомни какво точно се беше случило. Лентата я отнасяше към резеца на машината. Тя успя само да извика и след това всичко потъна в тъмнина …..

„Навярно са ме изтеглили преди машината да ме нареже на парчета, – помисли си Калина. – Дали са отрязани някои от крайниците ми? Ще умра ли? … Имам толкова недовършени неща“

Спомни си как бе казала на приятелката си преди няколко дни:

– Не смятам, че животът ми има кой знае какво значение. Християнка съм от 15 години, но не съм постигнала много. Не мога да посоча човек, на когото да съм повлияла.

– Говориш глупости, – беше реагирала веднага приятелката ѝ. – Кой носи храна на нуждаещите се всяка седмица? Ами брошурите, които раздаваш на различни хора?

– Но това не са толкова важни неща, – бе отвърнала Калина. – Това е съвсем малко и нищожно ….

Болеше я за дъщеря ѝ, която се бе отклонила от вярата. Когато беше малка я водеше на църква, но после се събра с лоши приятели и отхвърли Бога. Съпругът ѝ отдаден на бизнеса, също се бе отклонил от Бога.

Тя не можеше да им въздейства, а сега навярно умираше.

„Господи, не искам дъщеря ми и съпругът ми да погинат, – зашепна тихо Калина.- Ако се решил да ме прибереш, помогни им да се върнат отново при теб …“

Тя отново загуби съзнание. Край нея тичаха хора в бели престилки и се опитваха да я върнат към живота ……

Хиляди туристи от всички краища на земята отиват в щата Виктория, за да видят знаменитите бухтартовски цветни лехи.

Ето какво е написал един християнин за тях:

„Преди няколко години имах възможност да бъда там. И ето какво научих за тези цветни лехи. Преди това място било безполезно, на никому ненужен участък от земя, затрупан с боклуци и застояла вода. Това било едно жалко сметище.

На млада християнска двойка Бутхарт Господ открил във видение, че този изоставен участък, трябва да превърнат в прекрасна благоухаеща градина“.

На какво ви прилича това? На това, което Бог е правил по-рано, прави и в наши дни с нещастните и ниско падналите, на никому ненужни грешници.

Бог умива каещите се грешници с кръвта на Исус Христос, дава им нови сърца и посредством благодатното действие на Святия Дух насажда прекрасни цветя, които са плода на Духа.

Любовта е едно от най-добрите качества на плода на Святия Дух. Тя събира в себе си всички добри характеристики за човека и е майка на всички добродетели, причина за всички блага и края на закона.

Нито една добродетел не ни носи толкова добро и няма толкова блага, както любовта. Тя услажда и най-горчивата чаша в живота, напълно отмива от паметта ни най-мрачните краски на миналото, отнема от душите ни всяка тежест, изправя безнадеждно увесилите глава, просветлява помръкналия взор, повдига отпуснатите ръце и укрепява отслабналите колене.

Любовта е най-могъщото средство срещу злото. Тя превръща пустинята в цъфтяща и благоуханна градина.