Денят бе изморителен и мъчителен, може би поради жегата. Отдавна не бе валяло. Хората навели глави бързаха след работа към магазините, за да напазаруват преди да се приберат.

Марта бе много уморена, но успя бързо да намери необходимото в близкия супермаркет и сега отегчено чакаше на опашка пред касата.

Погледа ѝ бе привлечен от възрастен мъж, навярно дядо и неговия немирен внук, чиито ръце бяха пълни с бонбони, шоколади и всякакви сладки, но детето продължаваше да крещи и да се върти.

– Спокойно, Владо, остана съвсем малко ….. Добро момче!

На интервали момчето отново почваше да капризничи, а дядото спокойно казваше:

– Всичко е наред, Владо. Само още няколко минути и ние ще се приберем у дома. Потърпи, човече!

На касата внукът съвсем пощръкля, сякаш някой демон го бе обладал и изхвърли всички продукти от количката.

Дядото отново каза със спокоен тон:

– Владо, Владо, отпусни се, приятел, не се разстройвай. Още пет минути и ние ще бъдем у дома. Успокой се, моля те.

Това направи силно впечатление на Марта. Когато излезе на улицата, тя се насочи към дядото с внука, които се настаняваха в колата си и каза:

– Това разбира се не е моя работа, но вие се държахте невероятно! Останахте сдържан и спокойно говорехте на момчето, даже когато то започна да се държи още по-ужасно. Владо, ти си голям щастливец, провървяло ти е с такъв дядо.

– Благодаря, – отговори дядото, – но Владо съм аз, а този малък разбойник  се казва Младен.

Александър и Марин бяха на бригада. Те учеха в един от престижните университети в страната. Тази есен им се падна да работят в селското стопанство и то здраво.

Александър наблюдаваше сортировъчната машина, по чиято лента множество ръце отбираха картофите между буците земя.

Той дълго време стоя замислен,а накрая каза:

– Това много ми напомня на процеса на възприятие на сетивната информация.

А след това обясни примера на сортировъчната им работа от гледна точка на процеса на възприятие, включваща дълговременна и кратковременна памет. Така съдържанието  на съответстващите глава от учебника се възпроизвеждат на практика за няколко минути.

Марин осъзна, че образа на нещо, подобно на сортировката на картофи първоначално е било в съзнанието на авторите на учебника, но те не си го признават, затова се опитват да използват езика на науката.

И изведнъж настъпи промяна, бе изявен, вътрешния жив език. И това, което с часове може да се обясни на научен език, стана зримо и по-разбираемо.

– Сега разбирам, – каза Марин, – че зад високопарния и празен за мен научен език, стоят прости и земни неща.. Такива като тази сортировъчна машината.

– Тогава нека да говорим за това което виждаме, – усмихна се Александър.

– Сега вече всичко си е на мястото, – Марин потупа по рамото приятеля си.

Днес учителката Таня Маринова дойде в клас с две красиви червени ябълки в ръце. Децата не знаеха, но Маринова преди това бе хвърляла на пода едната от ябълка няколко пъти, но въпреки това двете ябълки изглеждаха съвсем еднакви.

Учителката взе хвърляната на пода ябълка и започна да ѝ говори:

– Колко си уродлива. Изкривена и цветът ти е отвратителен.

След това се обърна към децата:

– Деца, кажете ѝ и вие нещо.

Навярно на малчуганите им се стори странно, че трябва да наричат по някакъв начин една ябълка, но те започнаха да подражават на учителката си:

– Воняща ябълка.

– Кой ще иска да те яде.

– По голяма грозотия от теб не съм виждал.

– Изглеждаш глупава.

– Ти си ненормална.

Като ги слушаше чак на Маринова ѝ стана жал за ябълката.

След това учителката взе другата ябълка и започна да я хвали:

– Ти си прекрасна ябълка. Твоята кора е възхитителна и ароматна. Имаш много красив цвят.

Децата внимаваха и гледаха с отворени уста.

– Погледнете, – показа им ябълките Маринова, – те не се различават, двете са апетитни и сочни.

След това учителката взе един нож и разряза всяка от ябълките на две половини. Едната бе гладка и красива отвътре, а втората, на която бяха говорили лоши думи бе цялата в петна и бе натъртена.

Изведнъж на децата им светна лампичката в главата и те започнаха да се досещат, какво иска да им каже учителката.

– Така е и в живота, – каза Маринова, – когато казваме обидни думи на някого, в душата му остава болка и страдание, както петната по ябълката. Когато хората, особено децата, станат жертви на издевателства, те не показват какво става в тяхната душа им, както и ние не видяхме, че едната от ябълките е натъртена. Външно човек може да изглежда радостен и щастлив, но вътре в него може да се крие болка причинена от някого.

Децата мълчаха и гледаха съчувствено наранената ябълка.

– Но ние имаме възможност да се поправим, – каза Маринова. – Вие видяхте каква вреда нанасят злите и обидни думи. Можем да се научим да се защитаваме един друг, да бъдем добри към останалите. Думата не е юмрук, с който можем да ударим, но тя може да нарани сърцето на всеки от нас. Така че бъдете внимателни, когато говорите на някого.

В кората на малкия мозък клетките на Пуркиние наброяват 26 000 000. Те достигат пълно развитие само към осмата година от живота на човека.

За това малките деца не умеят да преценяват движенията си и изглеждат доста непохватни. Буквите и цифрите, които излизат под моливите им изглеждат не много красиви.

Тренировките и обучението ускоряват узряването на клетките на Пуркиние.

Интересното е, че най-развит малък мозък имат гимнастиците, балерините и фигуристите.

Освен това клетките на Пуркиние са много чувствителни към алкохола. Даже малки дози алкохол водят до катастрофа в малкия мозък, който определя движенията и съгласуваността на ръцете и краката.

Преди 25 години Ирина  положи доста усилия за да осинови Вальо.

Детето бе попаднало в приют, когато бе съвсем малко. Почти четири години Ирина правеше какво ли не, за да го осинови.

Проблема се състоеше в това, че родната майка на Вальо бе поискала детето да бъде осиновено от техния етнос. Тъй като подходящи родители не се намериха, Ирина получи накрая Вальо.

Тя каза на една от приятелките си:

– Когато за първи път като го взех на ръце, разбрах, че ще бъде част от нашето семейство.

20 години по-късно на Ирина ѝ откриха поликистоза на бъбреците. Налагаше се бъбречна трансплантация.

Вальо тайно от майка си реши да ѝ стане донор. Направи си анализ. Оказа се, че бъбрекът му е подходящ за Ирина.

Вальо веднага се съгласи да оперират майка му. Искаше да помогне на жената, която бе направила толкова много за него.

Двамата разговаряха преди операцията.

– Толкова съм ти благодарен, че си ме осиновила и възпитала, – със сълзи на очи каза Вальо. – Толкова много си се борила за мен, направила си изключително много в детството ми, а сега искам да отговоря на тези грижи, които си положила за мен. Това е най-малкото, което може да направи един син за майка си, за да ѝ покаже колко много я цени и обича.

Ирина бе узнала, малко преди операцията, че синът ѝ е пожелал да ѝ стане донор.

– Помисли си добре, – каза Ирина, – ти все още можеш да се откажеш.

Вальо остана непреклонен:

– Не, мамо, аз искам да направя това за теб.

Операцията премина успешно. Ирина с гордост каза:

– Не бих могла и да мечтая за по-добър син.

Не всеки роден син би се решил на такова нещо.