Представете си, ние сме заспали в картината галерия на нашия Бог. Небето е Неговото платно, а човека – Неговият шедьовър.

Погледнете, ние сме обградени от произведенията на великия Майстор. Талази вълни.Огнени залези …..

Човешката душа е като едно художествено студио. Ражда се любовта. Дар на благодатта. Около нас стават чудеса във въздушното царство. Те избухват като светлинки и от тяхното докосване се разкрива душата, променят се сърца.

Но ние се прозяваме и нищо не забелязваме. Потънали сме в дълбок сън.

Трудно се носи тежестта на вчерашния ден. Една голяма чанта напълнена с тревоги, реже рамото, на което сме я преметнали. Страхът от смъртта е готов да ни счупи гръбнака, а това ни отнема радостта. Много от нас я губят в неделя, дори в църквата да седят, добре изглеждащи и порядъчни. Стараят се да не заспят като са застанали на пръсти.

Какво губим? Ние не виждаме как Бог отваря небесата, за да послуша песните ни…..

Вдигаме ли взор към небето? Заставаме ли на пръсти, протягайки ръце нагоре?

Бог ни среща със Словото Си . Време е да отворим очи и да не влачим сандъка с проблемите си.

Защо заспиваме на неделната служба? Защото дълго се въртим в кревата премисляйки тревогите и разочарованията си.

Хайде да се избавим от това тежко бреме. Нека се хванем за Словото Му и всички ние отрудени и обременени да се успокоим.

Той вървеше по улицата и тихо плачеше. Крастав, с едно ухо и възпалена лапа. Вдигнал опашка с нещастни очи, а в тях перли от нестихващи сълзи.

Никой не го забелязваше, а ако някой му обърнеше внимание, му изръмжаваше или крещеше нещо срещу него. Случваше се да получи и удар с пръчка. Горкият едва смогваше да я избегне, ако успееше да се мушне някъде.

Тъжно си мислеше:
– Аз съм толкова грозен. Кой ще се смили над мен и ще ме вземе да живея при него.

Така вървеше по края на пътя, когато пред себе си видя крака. Две огромни крайника обути в големи ботуши. Уплашен затвори очи, очаквайки края си.

Човекът се наведе към него и му каза нежно:

– Какъв красавец само! А ухото къде е?! Ще дойдеш с мен приятел, бих се радвал на твоето присъствие. Дворец и прекалени удобства не ти обещавам, но виж мляко и наденичка мога да ти дам.

Човекът протегна ръка и взе в дланите си малката мръсна топка от косми. Изведнъж изненадно погледна към небето:

– Нима дъжд заваля?

Не, котето бе заплакало в ръцете му…

На Павел Босяшки не му провървя много. Близо до земята му построиха голям пазар. Шофьорите, които идваха всяка седмица тук, превръщаха земята му в импровизиран паркинг.

От началото Павел се опита мирно да разговаря с тях:

– Моля ви не газете земята ми. Тук засаждам и отглеждам селскостопански култури.

Но отговор нямаше. Хората махаха ръце и го отпъждаха като досадна муха.

Павел не искаше да се откаже толкова лесно и продължаваше да настоява за правото си, но ответна реакция така и не получи.

Изнервен и обезсърчен, той започна да ги ругае. Постави предупредителни знаци, но и това не помогна.

Един ден се засмя и си каза:

– Знам как да ви отуча да паркирате в земята ми.

Когато наглите шофьори оставиха колите си отново там и отидоха на покупки, Павел седна на трактора си и започна да разорава терена около колите. На нахалните шофьори им трябваше доста време, за да излязат от разорното поле и да достигнат асфалта.

Павел не бе злонамерен спрямо тях, дори помогна на най- нещастните автомобилисти да излязат на пътя.

Но наглостта на тези хора бе безкрайно голяма. Някой от тях се бе оплакал в полицията:

– Някакъв ненормален затрупва колите ни с пръст и не можем да излезем на шосето.

В полицията вдигаха рамене и обясняваха:

– Това е частна собственост, а не паркинг. Той може да прави там каквото си иска. Вие какво правите на неговата земя?

Повечето засрамени навеждаха глава и си тръгваха, но имаше и такива, които ругаеха Павел:

– Ще му дадем да се разбере ….

Интересно, какво са очаквали тези хора? Някой безпомощно да ги моли до безкрайност да му освободят земята ли?

Ето ви и поредната загадка.

Трябва да преместите само една клечка за да се получи вярно равенство. Пробвайте, опитвайте. Може отведнъж да се сетите.

Не се отказвайте толкова лесно. Не е толкова трудно.

Всяко нещо, което не знаем е трудно, но това не бива да ви обезсърчава.

За тези,които не искат да мислят и са вдигнали вече ръце предлагам:

Отговор: месо ан онвар е иритеч суним ирт сюлп тевед

Тя живее в нас. Израства с нас. Макар и невидима, тя се изявява в действията ни. Често среща бездушно безразличие и апатия, но устоява мястото си.

Къде живее тя?

В чисто и добро сърце. Не принадлежи на дадена раса, народ, етнос или религиозна група.

Не търси признание. Не е алчна. Не мисли само за себе си. Виждаме я в изявата на милион ръце и сърца, независимо от това какъв език говори притежателят им.

Тя е търпелива, усмихва се със сълзи на очи. Усъвършенства се.

Смирена, притежаваща нежността на самарянина, упорита в начинанията ся, тя може да изглади всяко озлобление и ярост.

Смела, тиха, тичайки да помогне на всеки, който се нуждае от помощ.

Проявяваща се в герой от приказка или ежедневна история. Кой не я е срещал в живота си, особено в критични моменти?

Именно тя ни прави хора.