Денят беше мрачен и потискащ. Облаци скриваха слънцето, но бе задушно и горещо.

На Михаил Сираков бяха съобщили, че баща му е в болницата и бере душа. Той хвана влака и сега бързаше да се срещне с баща си, преди да е преминал в отвъдното.

През целия път се молеше:

– Господи помогни ми да го заваря жив, за да си взема довиждане с него. Само той ми остана, нямам друг човек, който да ми е толкова близък на този свят.

Михаил бе замил да проучва нови находища на хиляда километра от дома си и бе оставил баща си на грижите на съседката.

В последно време баща му губеше памет и се държеше неадекватно. Оня любвеобилен старец бе изчезнал и на негово място се бе появил вечно сърдит и недоволен възрастен човек, който капризничеше като малко дете.

Въпреки всичко Михаил обичаше баща си, за него той все още си беше добрият баща, но сега е засегнат от неизлечима болест.

Когато влезе в реанимацията Сираков видя възрастен човек, който бе изпаднал в някакво полусъзнание. От него излизаха разни тръбички.

„Но това не е моят баща, – каза си Михаил и се зарадва, – Баща ми е в къщи. Някой е сбъркал имената и е повикал мен вместо сина му. Колко жалко. Какво мога да направя за този безпомощен старец?“

Михаил отиде при дежурния лекар и го попита:

– Колко му остава?

– Трябваше вече да е мъртъв, навярно е чакал вас, – каза много тихо лекарят. – Добре, че дойдохте.

„Кой знае колко далече е неговия син, – бореше се с мислите си Михаил. –  Този старец с надежда се е държал, за да бъде няколко минути със сина си преди да си отиде“.

И Сираков взе решение. Той се наклони към старецът хвана го внимателно за ръката и нежно каза:

– Татко, аз дойдох.

Умиращият сграбчи ръката на Михаил, очите му се разшириха. На лицето на старецът се появи щастлива усмивка. След това се отпусна и премина в небитието.

Това бе добро място, особена на ски пистите. Петър, млад студент изучаващ философия, често идваше тук и караше ски. Това му доставяше голямо удоволствие, но му се искаше и друго, малко по-различно от спускане по пистите.

Петър често наблюдаваше порещите небето разноцветни парапланери. Именно на това място много добре се движеха въздушните потоци и парапланеристите ги използват много умело, когато бяха във въздуха.

Петър мечтаеше да полети, но се боеше от височината, затова само наблюдаваше полета на другите и им завиждаше.

Веднъж след поредното спускане  Петър едва не се сблъска с доста позната фигура – Марин, който много внимателно сгъваше купола на парапланенра си след проведеният полет.

– Здравей, – поздрави го Петър, – вече си станал професионалист, радвам се за теб.

– Знаеш, че най-напред започнах като любител, но това прерасна в нещо много по-сериозно, – повдигана рамене Марин.

– Аз отдавна  мечтая да летя, – каза въодушевено Петър, – небето отдавна ме привлича. Работата е там, че още като дете се боях от височините и аз използвах всяка минута да тренирам в тази насока. Въпреки това, достъп до парапланер, колкото и да се стараех, нямах.

– Тогава ела и ще летим заедно, но това може да стане утре. Програмата за полети днес съм изпълнил и повече няма да летя.

Очите на Петър искряха:

– Наистина ли ще ме вземеш? …. И аз ще летя?!

– Ела утре в седем часа сутринта, – усмихна се Марин и му подаде ръка. – Извинявай, но сега се оттеглям на почивка. Утре , сутринта ще се видим.

Марин му махна с ръка и потегли с колата си.

Петър тръгна към хотела с приповдигнато настроение:

– Утре ….., – въртеше се Петър широко разперил ръце, – ще летя. Ще се изпълни това, което толкова дълго съм мечтал. Няма да бъда сам, а с опитен летец …. и ще поря облаците.

Вечерта мина весело. С приятелите си Петър се заседя на бара, след което  заспа дълбоко.

Толкова дълбоко заспа, че проспа полета. Събуди се на обяд.

Марин беше изчезнал накъде „зад хоризонта“, а Петър нямаше телефония му номер. Двамата повече не се срещнаха.

Друг такъв случай да лети,  на Петър не се удаде повече. В живота не се прощава небрежността.

Веднъж  Амон по време на пътуването си спрял в един манастир, за да пренощува. В пустинята, той бил известен като човек със свят живот, така че монасите много му се зарадвали.

Точно по това време в манастира имало скандал. Станало известно, че един от монасите води в килията си тайно блудница. Възмутени монасите искали сами да накажат безобразника, но след това решили, че е по-добре да се обърнат към Амон и да му оставят той да съди. Светецът се съгласил.

Изплашеният монах скрил жената под една празна бъчва. Когато  Амон влязъл в килията, той веднага разбрал, къде е скрита блудницата. Но вместо да изобличи блудника, седнал на бъчвата и накарал монасите да претърсят килията.

Разбира се, обискът не дал никакъв резултат. Тогава Амон попитал монасите:

– За какво ме доведохте тука?

Обезкуражени монасите поискали прошка от монаха, чиято килия претърсвали и се оттеглили.

А Амон го хванал за ръката, посочил бъчвата и казал:

– Помисли за душата си, братко.

После си излязъл, като затворил вратата на килията.

Предстоеше вторият полуфинал на състезанието на пет хиляди метра. Всички много се вълнуваха от предстоящото бягане.

Състезателките се подредиха и след сигнала всяка се устреми към победата.

Изведнъж Ники падна, след нея бягаше Ани, която се спъна в падналата пред нея и също се строполи на земята, контузвайки крака си.

Те изобщо не бяха се срещали до сега. Не се познаваха, но се случи да бъдат заедно в тази ситуация.

Ани успя да стане, но разбра, че няма да може да продължи по-нататък бе получила сериозна травма на крака си, но реши да помогне на падналата си съперница да стане.

В този момент Ники дойде на себе си и попита:

– Какво става?

В този миг усети ръка на рамото си и глас на момиче навярно спортистка като нея, които ѝ каза:

– Ставай, ставай трябва да завършим това.

– Да права сте, – все още зашеметена и малко шокирана каза Ники. – Това е състезание. Ние трябва да го завършим…

Когато стигнаха финала подкрепяйки се, те се прегърнаха и се поздравиха. А след това Ники сложи куцукащата Ани на инвалидния стол и ѝ каза:

– Никога няма да забравя , как се докосна до рамото ми и ме насърчи: „Ставай, ставай …“. Ти си истинско въплъщение на спортсменския дух.

Хубавото бе, че травмата на Ани не беше сериозна.

Въпреки, че момичетата бяха финиширали последни, лекоатлетическата федерация допусна и двете да участват във финала.

Йожен Дьолакроа е френски художник и график, водач на романтичното направление в европейската живопис.

„Свободата води народа“ е една от най-популярните му творби.

Дьолакроа е създал картината по мотиви на юлската революция през 1830 г., сложила край на режима на Реставрацията на монархията на Бурбоните.

След многобройни подготвителни скици на художника са му били необходими само три месеца, за да нарисува картината. В писмо до брат си Дьолакроа пише: „Ако не мога да е сражавам за Родината си, то бих искал да пиша за нея“.

В центъра на картината е изобразена жена, представяща Свободата. На главата си тя има фригийска шапка, древен символ на революцията. В дясната си ръка държи флага на републиканска Франция, а в лявата оръжие.

Оголената гръд символизира самоотвержеността на французите в този момент, които с „голи гърди“ вървят срещу врага.

Около Свободата са изобразени работник, буржоа и подрастващ, които символизират Братството и Равенството на френския народ по време на юлската революция.