Дядо Петър разхождаше своята малка внучка в зоопарка. Показа ѝ различни животни и ѝ разказваше за тях, каквото знаеше.

Пред клетката на лъва внучката му замръзна. Изглежда ѝ бе направил голямо впечатление.

Тя стоеше и гледаше звяра като омагьосана, а щастливият ѝ дядо я заливаше с поток от думи, съобщавайки ѝ всичко, което знае за него.

Когато лъвът зина, детето хвана ръката на дядо си и много сериозно каза:

– Ако сега те изяде, кажи ми, на кой автобус трябва да се кача, за да се прибера у дома.

Пасторът на месната църква срещнал най-големият лентяй и постоянен посетител на всички кръчми в областта.

За изненада на минувачите той топло стиснал ръката му и казал:

– Много се радвам, сине мой, че ти най-сетне стъпи в правия път! Ако знаеш какво голямо удовлетворение изпитах, когато вчера те видях  в църквата.

Пияницата бил не по-малко изненадан от останалите хора:

– А, значи там ме е занесло вчера …, – казал той, идвайки на себе си.

Смята се, че у всеки шести човек на Земята отсъстват дългите дланни мускули.

Също така се срещат индивиди, които имат на едната ръка такива мускули, а на другата не.

Ако при някои животни те отговарят за отделяне на ноктите, то при хората не е открито за какво служат.

Поради тази причина хирурзите ги използват за материал при възстановявам на тъкани от други повредени мускули.

Често говоря по телефона с близките и, които са далече от мен. Трафикът е натоварен или връзката е слаба. Сред белотата, която ме е обкръжила и жестокия студ се чувствам като изолирана от всичко в света.

В такива моменти си спомням думите на апостол Павел: „Мислете за горното, а не за земното“.

Тези и много други думи от Божието Слово ми помагат да преживея и най-тежките периоди от живота си. Ние сме Божии деца и Бог ни държи в ръката Си.

Нека да отделяме повече време да мислим за горното, а не за несгодите на тази земя, защото тогава не само ще се почувстваме по-добре, но ще изпълним  и Божията воля, за която сме призвани.

Дичо много обичаше корабите. когато идваше на гости на дядо си си представяше, че голямата входна врата и антрето са кораб. И играта започваше.

Вдигаше щорите, за него това бяха платната на кораба.. След това се заемаше с парцала, за да почисти „палубата“. После с маркуча в градината „хвърляше котва“.

Една сутрин дядо му предложи:

– Дичо, хайде да се разходим из квартала.

Внукът подскочи радостно и хвана дядо си за ръка:

– Да вървим тогава, дядо!

По време на разходката Дичо забеляза нещо да блести на земята и извика:

– Котва, котва!

Дядо му се вгледа в предмета, който държеше внука му.

– Това е кръст, а не котва, – поправи го възрастния човек.

Но Дичо продължи настоятелно да вика:

– Котва е! Виж, котва е ….

По-късно през деня дядото се замисли над настояването на внука си, че кръстът е котва.

Тогава си спомни за една песен, в която се пееше: „Имаме котва, която пази душите ни, здрава котва в бурно море, привързана към Скалата, която не помръдва, закотвена дълбоко в Христовата любов“.

– Явно и двамата с Дичо сме прави, – каза си старецът. – Сигурността на спасението, чийто знак е кръста, е закотвена в Христовата любов и благодат.

Той издигна ръце и се помоли:

– Небесни Отче, в живота много неща ни откриват твоето присъствие. Помагай ни да използваме всеки знак, който ни насочва към теб. Амин.

Кръстът е котва за всеки, който вярва в Христос.