Бе пазарен ден. Сергиите бяха отрупани с плодове зеленчуци, дрехи, обувки и всичко онова, от което се нуждаеше някой.

Невена идваше на пазара с колело. На багажника ѝ имаше касетка, която тя пълнеше догоре. Налагаше се понякога да завързва товара си с ластици, които завършваха с телени куки за захващане.

Днес ѝ помагаше един от продавачите да си завърже на багажника торбите, които стърчаха от касетката.

Човекът понечи да върже ластиците успоредно, но Невена го поправи:

– По-добре на кръст. Няма по-сигурно от него.

Дочу я баба Дона и извика:

– Стигнем ли до там … – и размаха дясната си ръка.

Тя имаше предвид, че стигнем ли кръста, в случая гроба, всичко е свършено.

Невена се засмя и каза:

– Кръстът не е краят, а началото.

Баба Дона се сви и бързо напусна полесражението. Намериха се хора да попитат:

– Как кръста е началото?

– Какво започва с кръста?

Тогава на Невена се отвори врата да каже някоя дума, за Този, Който ни бе заместил на кръста. И не само това, а че Същият ни предлага вечен живот, който не свършва като този тук на земята.

Методи се превиваше от смях и не можеше да се спре.

Брат му Стойко го изгледа подозрително и попита:

– Какво ти става?

– Днес отидох в лекарския кабинет, защото не се чувствах добре, – отговори през смях Методи.

– И какво е смешното тук? – повдигна рамене озадачен Стойко.

– Медицинската сестра ми подаде термометъра, за да измеря температурата си, а …, – продължаваше да се хили Методи, – вместо да го поставя под мишницата или в устата, държах го в ръка. И когато тя го поиска. Погледна го и каза изненадано: „Нямаш температура, но ти гориш!“

– Как ще имаш, като не си го сложил на правилното място, – укори го Стойко. – Така, както си го поставил, си измерил температурата на стаята.

– Да, де, – понамали смеха Методи. – Термометърът не бе счупен или неефективен, просто не бях го използвал по правилния начин.

– Така, – започна да го поучава Стойко, – ако държиш на разстояния Библията от себе си, ще пропуснеш силата и истината, която тя ти предлага.

– Ти пък намери с какво да сравняваш …, – махна с ръка Методи.

– Ако искаме да бъдем и да правим това, което Бог желае от нас, – продължи съвсем спокойно Стойко в същата посока, – трябва да подходим към Библията с правилните инструменти и намерения.

Мартин наблюдаваше как малкият му син правеше първите си крачки.

Детето несигурно пристъпваше. Следваше подадените му пръсти и се стараеше бързо да се хване за тях.

Внезапно мамещата го ръка се отдръпна много бързо. Малкият се олюля. Не можа да се задържи на краката си и падна.

В очите на Мартин не можеше да се прочете разочарование. Нито щеше да подвикне на малкия:

– Ей, защо падаш? Трябва да вървиш по-стабилно. Погледни по-големия си брат, как тича из къщи.

И защо не го правеше?

Никой не би очаквал такава реакция.

Защо не?

Защото Мартин бе любящ баща. Той отбелязваше първите стъпки на сина си и знаеше:

– Това е началото на дългият път към превръщането му на човек.

Усмихна се на малчугана и внимателно го изправи на крака, като го подкани отново да опита.

Мартин бе търпелив към напредъка на сина си и празнуваше всяка победа, без значение колко бе кратка тя.

По същия начин Небесният Отец копнее да ни види да напредваме в духовния си живот.

Той обича и се радва на всяка наша малка стъпка.

Нено и Страхил седяха на пейката в парка. От дума на дума стигнаха до днешния празник, който се ознаменува с възкресението на Лазар.

– Забележи, – наблегна Нено, – Исус стои на Лазаровия гроб. Той е тъжен, но същевременно е и разгневен.

– Разгневен? – повтори изненадан Страхил.

– Ти няма ли да се разгневиш, ако виждаш Божия образ, който трябва да отразява Божията слава, да гние в земята и от него да се носи непоносима миризма?

Страхил въздъхна дълбоко и започна отдалеко:

– Ние живеем в един опустошен свят, в който човек се страхува от смъртта…

– Тя е резултат от греха на падналото човечество. – прекъсна го Нено.

– На Лазаровия гроб виждаме как тази смърт властва, – отбеляза Страхил.

Преди Нено отново да го прекъсне, той повдигна дланта на лявата си ръка пред себе си и продължи:

– Властта ѝ се заключава в това, че жъне живот в разцвета му и огорчава тези, които са край него.

– Исус не е съгласен с тази трагедия, – поклати глава Нено. – Той изважда мъртвия от гроба, който вече четири дни лежи там.

– Интересното е, – усмихна се Страхил, – , че за Господа това, така не може и такива неща не се случват по този начин, няма значение

– И все пак възкресението на Лазар е временно решение на проблема, – каза Нако.

– Защо временно? – попита Страхил.

– Тялото получи нов живот, но продължава да остарява и един ден Лазар умира отново, – обясни Нено. – В случая смъртта има последната дума.

– Почакай, – плесна с ръце Страхил, – Това не е краят. Исус с възкресението си „погълне смъртта победоносно“. И сега всеки, който повярва в Него получава вечен живот.

Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.