Малко момченце подскачаше по улицата, опитвайки да хване ръката на майка си, а от време на време ѝ задаваше един и същи въпрос:
– Мамо, къде отиваме?
Майката мълчеше, отвръщайки очи настрани.
– Глупак! – казаваха съседите, наблюдавайки двамата. – То не знае, че майка му го води в сиропиталище ….
Момчето порасна, стана самостоятелно, но посещаваше разпуснатата си майка. Той почистваше след пиянските гуляи на майка си, а когато тя заспиваше, то седеше до нея, държеше я за ръка и я целуваше по мръсната буза.
– Глупак! – възмущаваха се съседите. – Нима той няма никакво чувство за гордост, нали тя сама го захвърли …..
Майка му почина от много пиене, а момчето се превърна в красив млад мъж. Завърши университета с отличие и всички предвиждаха за него голямо бъдеще, високи постове, но той отиде в едно училище и започна да работи като учител.
– Глупак! Съсипва си живота, да учи другите за жълти стотинки! – възмущавали се съседите, но за тяхна изненада, той стана любимец на учениците.
Скоро всички узнаха, че ще се жени за едно съседско момиче.
– Какъв глупак! – отново се развикаха съседите. – Не стига, че е глухоняма, но и куца със единия крак. Той е такъв красавец, не можа ли да си намери  някое хубаво момиче?
Но двамата заживяха щастливо в любов и разбирателство. Само едно притеснение имаха, нямаха деца.
Веднъж съседите видяха младата двойка с детска количка, в която имаше близнаци, едно момченце и едно момиченце. Децата бяха на около шест месеца.
– Глупак! Можеше да се ожени за здраво момиче и да има свои деца, а не да взема чужди. Отгоре на всичкото взел и две деца! – отново го осъдиха съседите.
Времето неумолимо следва своя бяг. Децата им пораснаха и живееха вече в свои семейства. Те имаха по три деца, но не забравяха да навестяват старите си родители.
Веднъж, през една хладна пролетна вечер, минавайки по моста, той видя куче, което плаваше върху къс лед в реката. То се мяташе и скимтеше върху тънкия лед. Без да се замисля, той скочи в ледената вода и спаси кучето ….
– Глупак! – мърморели съседите, минавайки край дома му. – Да се хвърли в студената вода, това на неговите години е просто самоубийство, а сега умира …..
На погребението съседите само клатеха глава.
– Цял живот живя като глупак и умря съвсем нелепо …..
А той стоеше пред вратите на рая и един ангел го попита:
– Как се казваш?
– Вече съм забравил името си, но съседите винаги ме наричаха „Глупак“. През цялото време не правех така, както очакваха от мен.
– Твоето име е записано в книгата на спасените, влез. А твоята глупост има друго име и то е Любов.

Преходът към зряла възраст е най-важният етап в живота на всеки. През този период, човек губи безгрижното си детство, преминава през много съществени физически промени, както умствени, така емоционални и духовни.
В много племена отбелязването на този преход е свързан с най-различни ритуали, символизиращи етапа на съзряване.
Когато момчетата от племето сатаре-маве в района на Амазонка навършат 13 години, те трябва да преминат ритуала на посвещението, на който се прави изпитание с мравки.
Като начало е необходимо да се потърсят насекомите и да се поставят в ръкавица, оплетени от растения.
Всяко момче трябва да заспи с ръка пъхната в такава ръкавица и да се опита да издържи така 10 минути.
Ухапването от такива мравки е болезнено и се сравнява с болката от рана причинена от куршум.
Момчето няма право да вика, тъй като всеки вик е проява на слабост.
Но това не е всичко.
До завършване на ритуала момчето трябва да нахлузва ръкавицата 20 пъти в рамките на няколко месеца.
След всеки ритуал ръката на този, когото изпитват, за известно време е парализирана. На него самият му става лошо и се гърчи от болка.

Болната гаснеше много бързо. Сякаш бе задържала развитието на рака, докато не дойде Донка. Хареса я веднага. Разбра, че синът ѝ ще попадне в добри ръце и се призна за победена.

Сбогуваше се без излишен шум. Малко преди смъртта си започна леко да се отдръпва от сина си, за да може Дани да свикне с Донка.

Молеше понякога Донка да остане с момчето през ноща под предлог, че не се чувства много добре. А когато момчето тръгваше с Донка, болната се обръщаше към стената, за да скрие сълзите си. Прибереше ли се синът ѝ, очите ѝ светваха.

Едва можеше да ходи, болеше я много, но не се оплакваше. Отказа лекарствата от болницата, защото я изтощаваха и ѝ се гадеше. Те и без това не ѝ помагаха много, дори не намаляваха болките ѝ.

Болната не можеше да става и Дани изцяло се премести при новата си майка. Жената се интересуваше единствено от това, дали са оправени документите на Дани за осиновяването. Всяко отлагане ѝ причиняваше ново терзание.

Една неделя заведоха Дани да се сбогува с майка си. Най-сетне беше регистриран като син на Донка.

Оставиха детето за няколко минути с болната. Това беше много важен момент и за двамата.

По-късно, когато Дани беше признат за математически гений, сподели с Донка, че е запазил детски спомен, в който някаква бледа жена с пламтящи очи го целува по челото и бузите, и му дава някакъв жълт плик…… Това беше стар албум със снимки, увит в копринен шал.

Донка изчака, докато болната я извика. намери я облегната на възглавницата смирена и усмихната. Целуна сина си за последен път и даде знак на шофьора да го отведе.

Донка застана до жената, взе ръката ѝ, по бузите ѝ се стичаха сълзи:

– Благодаря ти, Марта. Даваш ми това, което най-много съм искала в живота си. Не се тревожи, ще бъда добра майка на Дани, точно като теб, кълна се.

– Направих, каквото можах, – каза тя меко.

Малко след като Дани и Донка заминаха, Марта почина.

Християнин насърчен от службата излязъл от църквата. Пред него се изпречил мъж доста добре попийнал. Явно този човек почти не е изтрезнявал, алкохолната му зависимост била изписана на лицето и вида му. Загубил всичко в живота си, той се намирал на самото дъно на ямата.

Когато християнинът го срещнал, с мъжът можело все някак да се разговаря. Използвайки възможността, християнинът разказал на пияницата за Бога.

Мъжът започнал да проявява интерес, даже задавал въпроси.

Най-накрая възкликнал:

– И сега какво да правя?

Християнинът му предложил:

– Покай се!

Пияницата с досада махнал с ръка:

– Ето в това се състои целия проблем, няма за какво да се покая.

Николай си имаше своя любима картина. На нея се виждаше пантера паднала в дълбока яма, хваната от капан. Красивото животно бе напрегнало мускулите си и бе оголило острите си зъби. Около ямата се бяха събрали група селяни. Някои от тях замеряха звяра с камъни и съчки, други му хвърляха храна.

Николай бе поразен от благородството, което се излъчваше от пантерата. Тя бе обречена да умре, но не скланяше глава. Когато я видя за първи път, Николай се изненада от отношението на мъжете край ямата,  Едни от тях бяха добри, а други зли. Първите вещаеха живот, а вторите смърт.

Веднъж Николай попита баща си:

– Татко, какво означава тази картина?

Бащата сведе очи към сина си и му разказа следната история:

– Пантерата е паднала случайно в тази яма. Селяните са я открили и са сигурни, че ще умре. Някои от тях са решили да я мъчат в последните ѝ мигове, а други да облекчат мъките ѝ.

– А пантерата умряла ли е накрая? – попита Николай.

– Не, – каза баща му. – Храната ѝ върнала силите и тя изкочила от ямата. Подгонила тези, които са я мъчила, а другите, които ѝ помогнали успокоила: „Помня добре тези, които ме подкрепиха в трудния час. Не се страхувайте. Аз не съм враг на тези, които не са ми сторили зло“.

Хубава приказка! Тя накара Николай да се замисли. Той прекрасно разбираше, че не трябва да унижава и тъпче падналите, трябва да им подаде ръка да се изправят.

Всеки пада, лошо е ако няма кой да му даде ръка, за да се изправи.