Бог ви обича точно такива, каквито сте, но Той няма да ви позволи да останете такива.

Божията благодат не е само, за да ни спаси от последствията на греха, а и да започне да ни моделира в образа на Исус.

Някои приемат Божията благодат, когато Бог ги спасява, но след това те се опитват да растат в християнския си живот чрез собствени сили.

Божията благодат ви помага да се превърне в човек, който Бог иска да бъдете. Тя ви форми. Библията нарича това освещение. Бог е грънчаря, а ние сме глината.

За съжаление, тъй като той ни оформя, ние сме склонни да скочим от грънчарско колело и да му кажем:

„Благодаря ти, Господи, но мисля, че мога сам да се грижи сам за себе си. Мога да се оформя в правилното нещо“.

Така унищожаваме нашето духовно израстване.

Един от най-големите проблеми на християнството е, че често хората започват с акцент върху изграждането на връзката с Бога, но след това се връщат към списъка от правила. Те начеват с това да обичат Бога, а след това се връщат обратно към религиозните ритуали.

Това ли е начина, по който трябва да живеем християнски си живот?

В Библията се казва: „И тъй, както сте приели Христа Исуса, Господа, така и се обхождайте в Него“.

Вие няма да бъдете християнин, ако обещаете да правите само добро. Не може да расте като християнин, ако се задължите да бъдете добър. Вие живеете християнски живот, просто като получите Божията благодат и ѝ позволите, тя да ви оформи.

Да се молиш само по написани молитви е все едно да говориш на чужд език чрез така наречените разговорници. Трябва да търсим свои думи за молитвата.

Това лесно става, когато ни връхлети мъка или болката на наш приятел, защото тогава спонтанно викаме: „Помогни, Господи! Спаси го! Утеши изнемощялата му от мъка душа!“

Молитвата се ражда в любов. Това е цялата ѝ тайна и нейното обяснение. Можеш цял ден да казваш безброй думи на Бога, но ако те не са изпълнени с любов и не съдържат в себе си скръб за хората означава, че ти все още не си започнал да се молиш. Така можеш и да не започнеш до края на земния си живот.

„Да обикнем скръбта, за да придобием Бога“. Скръбта е чашата, която Христос ни поднася и с тази чаша ние се приобщаваме към молитвата.

Извън скръбта за хората имаме не молитва, а изпълняване на ритуал. И той е добър и необходим, ако е средство за събуждане и насочване на човека към целта.

Не трябва да очакваме някакво особено „молитвено“ настроение, за да започнем да се молим.

Представете си, човек седи на брега и лови риба. Всичко е тихо и благополучно, плувката се полюшва на водата, но човекът не знае, че отдолу няма кукичка.

В такава благополучна плувка се превръща молитвата ни понякога. Само на кукичката на страданието се хваща любовта.

„Непрестанно се молете“. Само молитвата на сърцето може да бъде непрестанна. Умът се уморява, но сърцето и в съня бодърствува.

За нас най-важното в молитвата е нейната искреност.

Една монахиня казваше:

– Не съм достатъчно усърдна монахиня. Седя в отделна килия и се моля, но я иди сред тълпата в света, както живеят всички останали и тогава се моли и се спасявай.

Християнството  е нужно да се проявява сред тълпата.

Четох скоро за един съдебен процес.  Историята  ще накара всеки да се замисли относно това в какво вярва и как действа според вярата си.

Това се случило в края на миналия век. Едно селско момче отивало на училище в града, след великденска ваканция. Носело със себе си малко пари, храна и десетина яйца. По пътя момчето било убито и ограбено.

Убиецът бил заловен. Парите били похарчени, храната била изядена, но яйцата били непокътнати.

Следователят попитал убиеца:

– А защо не си изял яйцата?

– Как бих могъл да ги изям, този ден се постеше, – отговорил убиецът.

Колко страшно звучи всичко това.

Какво е всъщност постът? Само ритуал, без вяра? Въпросът има практическо значение, тъй като на убиеца му е било разкрито част от християнството, но не и истината.

Тези, които са го учили на християнство са прецедили комара, но са глътнали камилата.

Църквата и учението ѝ не трябва да се възприемат повърхностно. Действията на човека трябва да бъдат израз на това, което е в сърцето му.

През 1814 краля на Норвегия загубил на покер Фарьорските острови от краля на Дания. Оттогава Фарьорските острови станали част от територията на Дания.

Фарьорските острови практически са независима държава, въпреки че е част от Дания. Местната власт решава самостоятелно всички въпроси, с изключение на външната политика и отбраната.

Там са официални два езика: датски и фарьорски, последният е близък до исландския език.

Населението на островите е по-малко от 50 000 души.

В Европа само жителите на тези острови убиват делфини. Това е един от ритуалите на еманципация.

Трябва да се отбележи, че макар Фарьорските острови да са част от Дания, те не влизат в Европейския съюз, както и Гренландия.

В магазина нямаше много хора. По обяд малцина прекрачваха прага му. Дали заради горещината или поради  това, че по това време хората си почиват, но почти всичко замираше и рядко се виждаше някоя жива душа на улицата.

Днес поп Минчо бе застанал зад едно младо момиче, което пазаруваше. Когато тя сложи продуктите в чантата и тръгна към вратата, поп Минчо я спря и попита:

– Ти от кои беше?

Девойката се смути и наведе очи надолу. Магазинерката ѝ се притече на помощ:

– На Ставри е внучка, ….. живеят близо до новия ресторант.

– Не исках да те притеснявам, девойче, – каза поп Минчо, – нямам никакви лоши намерения спрямо теб. Когато те погледнах ми напомни на един мой познат, за това те попитах от кои си. Аз съм стар човек. В това село всички ги зная, ей от такива малки, – и ръка му се издигна на около три педи от земята. – Всички тук съм кръщавал, за това ги зная.

Зад попа бе застанала жена на средна възраст. Когато чу последните думи, тя се засмя.

Поп Минчо се обърна към нея и попита:

– Защо се смеете? Аз наистина съм кръщавал почти всички хора в това село.

– Вярвам ви, – каза жената,- но се питам когато кръщавате малки деца те разбират ли какво се случва с тях?

– За това се избират кръстници, – спокойно обясни попа.

Изведнъж жената осъзна нещо, което не бе разбирала до сега и попита:

– Нещо като настойници на детето?

– Да, – потвърди поп Минчо. – Докато детето расте, те заедно с родителите му са длъжни да го наставляват в правия път.

До сега тази жена, както и повечето хора, бяха виждали в кръщението, един безмислен ритуал. Кръстниците формално присътваха на церемонията, но по-късно съвсем не се грижеха за духовното израстване на детето.

Те само на име се водеха кръстници и често ходеха или приемаха детето и родителите му на гости.

Така един ритуал губи смисъла си и се превръща в традиция, която се изпълнява формално, без някакво особено значение за учатващите в нея.