Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.

В залата бяха стоварили три раници, съдържащи камъни с различна големина. Задачата бе да се пресъздаде стълб, какъвто е бил преди разтрошаването.

Бе взета само една малка част от камъните. Те бяха сканирани на компютъра. Машината забръмча едва доловимо.

След няколко минути Данчо завъртя екрана , за да им покаже какво е направил компютърът. Изображението приличаше на камък, но бе оцветено в зелено. Данчо докосна няколко клавиша и дигиталният камък стана сив.

– Ето го, вашият камък, – самодоволно каза Данчо.

– И сега какво? – попита неразбиращо Кольо.

– Ще сканирам всеки камък и след това компютърът ще сглоби дигиталните парчета.

Данчо изчака реакцията на Кольо и Симо, и добави:

– Няма ли да кажете поне: „Брей!“. Цели три години съм се опитвал да усъвършенствам този алгоритъм. Сега компютърът от десетки милиони решения ще избере това, което е най-доброто и според него ще подреди късовете. Това за сега е водеща технология. А вие какво си мислихте? Ще лепя парче по парче тези камънаци ли?

– Не, – побърза да каже Симо, за да прикрие, че точно това си е мислил. – Това дигитално изображение е добро. Колко време ще ти отнеме, за цялата конструкция?

– За по-трудоемката работа, сканирането на всяко парче по отделно, ще извикам двама помощници. Навярно ще искате да сглобите и оригинала, за това те ще номерират всички камъни.

– Добре, – кимна Кольо.

– Разходете се, изпийте по едно кафе и след около час и половина заповядайте,  – предложи им Данчо.

Кольо и Симо нямаха търпение и дойдоха десетина минути по-рано.

– Идвате тъкмо на време, – посрещна ги радостно Данчо, – приключваме с последните парчета.

Камъните бяха поставени в пликове върху масата и бяха номерирани.

– Забравих да попитам как е изгледала колоната, – каза Данчо.

– Нещо като малък обелиск висок около два метра, – уточни Симо.

– Компютърът ще направи дигитално сглобяване, без да знае параметрите, защото има само един начин, по който те могат да се подредят, – каза Данчо. – Но ако знаем размера и формата, това ще ни спести много работа.

След малко на екрана се появи реалистичното изображение на цялата колона. Кольо ясно видя йероглифите от четирите страни, докато моделът се въртеше.

Някои от парчетата липсваха, защото част от тях се бяха превърнали в прах при самото разрушаване, но донесените бяха напълно достатъчни, за да се възстанови истинската колона.

– Благодаря, – каза Симо.- Свършихте невероятна работа. Наистина това е забележително.

Детето ви е разляло вода на пода, не бързайте сами да попиете разлятото. Кажете на детето къде се намира парцала и го накарайте само да обере водата.
Така детето ви ще се научи да взема решения и да прави изводи. Родители дайте възможност на детето си да действа самостоятелно, без да му давате инструкции или готови алгоритми.
Разрешете му да греши!
Детето е получило първият си конструктор. Виждате, че то греши при подреждането на фигурите и изпуска важен детайл. Въпреки това спрете порива си да се намесите и да сглобите модела по всички правила.
Само, когато децата грешат и се объркват, те се учат да намират изход в сложните ситуации и да оправят сгрешеното.
Намесете се, когато детето наистина се нуждае от помощ или иска такава от вас. В останалите случаи се гордейте със думите му: „Аз – сам“.

Според заключенията на учените, публикувани в списанието на Clinical Psychiatry, повечето хора, приемащи антидепресанти могат да не бъде депресирани изобщо.
Учените са установили, че над две трети (69%) от хората, приемащи антидепресанти не отговарят на критериите за голямо депресивно разстройство, известно като клинична депресия.
Антидепресантите се предписват и за други психични разстройства. Но изследователите са открили, че 38 процента от тези, които приемат тези лекарства, не отговарят на критериите за обсесивно-компулсивно разстройство, паническо или тревожно разстройство и социална фобия.
Експерт по психични заболяване Howard Forman казва: „Ние всички имаме моменти на стрес, тъга или периоди на съмнение в себе си, но те не ни прави психично болни“.
Официално се препоръчва клиничната депресия да се диагностицира, ако човек има пет или повече симптоми на депресия за две седмици, в по-голямата част от деня или почти всеки ден.
Симптомите включват потиснато настроение; загуба на интерес или удоволствие от дейности; намаляване или увеличаване на теглото или промени в апетита; Безсъние или увеличава желанието за сън. Други симптоми: безпокойство или поведенческо инхибиране; умора или загуба на енергия; чувство за малоценност или прекомерна вина; затруднения при вземането на решения, или затруднена концентрация, мисли за смърт или самоубийство.
Данните също така показват, че най-често се предписват антидепресанти в Исландия, Канада, Дания, Швеция и Португалия, най-слабо в Чили и Южна Корея.

  Този следобед слънцето надви облаците и се усмихна на    хората.  Това донесе надежда, радост и добри очаквания. Хората копнееха за нещо по-добро, решения, които да оправят живота   им.

Симов седеше в сладкарницата и размишляваше върху нещата, които се бяха струпали върху главата му. Така го завари Теодосий.

Симов го видя, махна му с ръка и го покани на стола срещу себе си. Двамата се познаваха много добре, бяха преминали през доста перипети в живота си.

– Не мога да виня Меги и Деси за моите провали, нали аз бях ги избрал за съпруги, – продължи Симов на глас с размишленията си.

– Проблема беше основно в теб, – включи се веднага Теодосий. – Той се корени дълбоко в самата ти същност.

– Знаеш ли? – каза тихо Симов. – Анализирах всичките си връзки, започвайки с децата, преминавайки през приятели и завършвайки с подчинените.

– Е и какво – засмя се Теодосий, – да не си получил специално просветление?

– Установих, че цял живот съм се обграждал със слаби хора, – продължи размишленията си Симов, – с надеждата, че в замяна на грижите, които полагам за тях, ще получа малко обич или поне малко благодарност.

– И резултата е бил катастрофален, – уточни Теодосий. – Нима не си забелязал, че колкто повече даваш, толкова повече злоба получаваше?

– Оценяваха ме само силните, – каза с тъга Симов.

– Никой не изпитва благодарност, за това, че го превръщаш в инвалид или човек, който е неспособен да направи нещо, – каза Теодосий. – Не можеш вечно да се грижиш за другите. Идва момент, когато човек се уморява и ги оставя.

– А те се почувстваха предадени и ме намразиха, – допълни Симов.

– Така е станало и с двете ти съпруги, някои приятели, клиенти, с почти всичките ти служители ……. – каза Теодосий като гледаше Симов право в очите.

Най трудно е да започне човек да се променя. Когато започне този процес, се разклащат основите на сградата, която представлява живота на даден индивид. Равновесието се нарушава и всичко се срутва.

И все пак Симов трябваше да започне от някъде. Нужно му бе преустройство и промяна. Хубавото е, че го осъзнаваше. Беше разбрал, че трябва да започне от себе си, а след това щеше да подреди и останалите разбити парчета в живота си, до колкото това беше възможно.