През XIX век Виена е била музикалната столица на света, композиторският Олимп. Всеки, който искал да стане велик композитор, трябвало да завладее Виена непременно.

Когато Брамс дошъл във Виена, тя принадлежала на Вагнер. Там той царувал. Бил на самия връх. И не отстъпвал своя трон и звание на никого от композиторите в света.

Брамс бил талантлив. И това било толкова очевидно, че привържениците на Вагнер решили да унищожат младия композитор каквото и да става, без да се скъпят за средства, които ще изразходват за това.

Симфониите на Брамс във вестниците наричали изключително „отвратителни, без вкус, дълбоко неверни и екстравагантно готварски“.

Малко преди Брамс, Ференц Лист по същия начин се борил с Вагнер. Според отзивите на преданите на Вагнер рецензенти, нямало на света по-бездарен композитор от Лист.

Затова, когато се появил Брамс, се оказало, че има по-лош композитор и от Лист. “ В един единствен удар по чинелите в кое да е произведение на Лист има повече чувство, отколкото във трите симфонии на Брамс с неговите серенади“, – писали тогава във вестника.

Въпреки това, 29-годишният Брамс бил назначен за ръководител на Виенската капела.
– Нека пишат, те друго нищо не могат да правят, – добродушно казал Брамс, – нали и те трябва хляб да ядат.

Музикален рецензент на един хамбурски вестник написал, че известният цигулар Регер, който свирел с оркестър концерт на Бетховен, е включил в изпълнението си съвършено неподходяща по стил каденца.
Рецензента предполагал, че тази каденца цигуларят сам е съчинил.
Регер прочел рецензията и поискал да поговори с автора на статията по телефона.
Вдигайки слушалката, рецензентът чул кратък, но много изразителен монолог:
– С вас говори Лудвиг ван Бетовен. Бих искал да Ви информирам, че вчера изсвирената каденца е написана лично от мен.