В Сочи са се появили миниатюрни кончета. Те не са за езда. Специалистите ги наричат терапевти и учители.
В много страни на света такива коне са привлечени в програмата за рехабилитация на тежко болни хора.
В конната база „Кентавър“ те помагат на децата да се научат да се грижат за конете. Именно за това са ги въвели и в Америка.
Миниатюрните коне работят в хосписи и домове за възрастни хора.
Тези кончета в Сочи вече работят в рехабилитационната програма.

Хулио Иглесиас в началото на 60-те години, когато е бил студент по право в Мадрид, за кратко време е играл футбол, на поста вратар за една от младежките формации на Реал Мадрид
Неговата футболна кариера била прекратена, когато бил на 20 години. Причината била автомобилна катастрофа, заради която лежал в болница три години.
Той бил парализиран и движел свободно само ръцете си. Лекуващите го лекари, изказали мнение, че той никога вече няма да ходи отново, но макар и бавно, той започнал да се възстановява. Като рехабилитация, и за да се развие и увеличи сръчността на ръцете си, започнал да свири на китара. След като възстановил здравето си, възобновил академичното си образование, а по-късно е заминал за Англия, където започва да изучава английски език, първо в Рамсгейт, а по-късно в езикова гимназия в Кеймбридж.
Хулио Иглесиас е правел непрекъснато турнета и записи, за да стигне неговата музика навсякъде по света.

Капитан Джордж Кахлон е бил един от най-възрастните ранен по време на операцията „Нерушима скала“.
Кахлон е на 51 години, офицер от запаса. В цивилният живот е специалист по сложни системи за безопасност.
В първите дни на войната, той е бил повикан в армията и изпратен да проверява терористичните тунели. Там Кахлон е бил тежко ранен в крака. Коляното му е било напълно разбито.
Сега, след много месеци на рехабилитация в болницата „Каплан“, капитанът може да ходи отново, както преди войната.
– Това е невероятно, – казва Кахлон. – Сега мога да се изкачвам по стълбите и в свободното си време да работя като доброволец в бърза помощ.
Това е истинско чудо. Не инвалид, а съвсем здрав мъж. Все едно никога не е бил раняван.

Вратата се затвори тихо. Петров се беше сгушил в ъгъла и гледаше навън. Добри седна срещу него.

– Благодаря ти, Добри, че ми отдели време, – каза Петров без да отделя поглед от улицата.

Петров беше облечен с нов костюм върху, който беше наметнал сиво палто. Изглеждаше доста притеснен.

– Пак си се изтупал, – подхвърли Добри, като леко се усмихна.

– А, костюма ли имаш в предвид? – свъси вежди Петров. – Мразя тези официалности, но се налага.

Петров отвори една бира и отпи от шишето.

– Какво си мислиш, Добри, че ми харесва всичко това?

– Сигурно ти харесва поста, който заемаш?!

– Вероятно намекваш за властта? – погледна го остро Петров.

– Да, – кимна Добри, – ти не си по-различен от останалите.

– Говориш така, сякаш всичко, което става, не те засяга!

Добри сви рамене и усети изпитателния поглед на Петров върху себе си, който продължи мисълта си:

– Майка ми живееше в бедно селце. Там живееха ден за ден, но знаеха кога да умрат. Станеха ли на 60 отстъпваха място на младите.

Добри се загледа в събеседникът си, беше му станало интересно.

– Днес хората искат да живеят вечно, – каза Петров. – Въпросът е кой ще плати за всичко това?

– Правителството? – опита се да налучка Добри.

– Така и трябва да бъде. Не ме разбирай погрешно. Но кажи ми как един град ще плати за всичко? Хората могат да живеят 80 и 90 години и тогава?

Той изпи почти половината от шишето и продължи:

– Израснах в квартал, намиращ се далече от центъра. Къщите, ако могат така да се нарекат, бяха прихлупени, сякаш бяха приклекнали към земята и се страхуваха да се изправят. Сега къщата ми е много по-голяма, макар да се намира в същия квартал.

– Е, сигурно, нали сега имаш власт, – заяде се леко Добри.

– Знаеш ли от къде идвам тази вечер? – попита добродушно Петров.

– Пак си ходил някъде да събираш средства.

– Става дума за Димитър Летисов. Имаше множествена склероза. Мускулите му бяха станали на желе. Запознах се с него преди 14-15 години. Нали знаеш здрависвам се със всеки на събранията и митингите. Тогава майката на Димитър стоеше най-отпред и го държеше в ръцете си. По-късно разбрах, че е нямала пари за инвалидна количка. На краката му имаше големи железни скоби. Накарах хората да проучат как стоят нещата с това дете. Оказа се, че майка му има пет деца от различни бащи. А бащата на Димитър я беше зарязал още преди да се роди детето.

– Не се изненадвам, чувал съм за много подобни случаи, – каза Добри.

Петров не обърна внимание на думите му, а продължи:

– Взех нещата в свои ръце. Димитър беше приет в клиника за рехабилитация, където му свалиха скобите. Снабдиха го с инвалидна количка. Осигурих му добра медицинска помощ. А тази вечер награждаваха отличниците от абитуриентите в местната гимназия. На първо място сред тях беше Димитър. Той каза много хубави неща. Аз му помогнах съвсем малко, но се почувствах много горд с него, сякаш ми бе син.

Петров не беше го направил заради политиката и медиите, просто беше поискал да помогне.

– Много трогателно, – изсумтя Добри.

– Така ли мислиш? – тъжно го погледна Петров. – Понатиснах тук и там в клиниката, заплаших този и онзи, престъпих някои правила. Може по този начин да съм изгонил някой, който също е имал нужда, но е нямал силно рамо зад гърба си. Но това го направих, за да намеря място за момчето.

– Да, но то е проходило нали?

– Да, проходи  и това е най-важното. Всичко в живота има цена. Само като си помисля, колко е тънка понякога границата между доброто и злото.

За мъжете туристи в Австрия се предлага необичайно удоволствие.
Защо се смята, че само жените мечтаят да се изкъпят в шампанско? А какво да кажем за мъжете?
Една Австрийска пивоварна е реализирала желанието на много фенове на бирата. По време на дегустационната обиколка във фабриката на всеки представител на силния пол му се предлага да поплува в басейн пълен с любимата пенлива напитка.Обема на  басейнът е 20 кубически метра.  По време на плуването на всеки „бирен плувец“ му дават бокал със същата напитка.
Може би това е единствената възможност в света, където може да се усети въздействието на бирата, не само със стомаха, но и с цялата кожа.
Гмуркането в бирата е не просто удоволствие, а и рехабилитация, така поне твърдят търговците според становището на авторитетни лекари. Ето защо този басейн е наречен „център за бирено термално лечение“.
За двучасовият сеанс на необичайното потапяне в бира се изразходват 135 милиона евро. Ползата от това удоволствие е очевидна: бирата облекчава стреса, овлажнява и омекотява кожата. Но изглежда това може да бъде оценено само от мъже.