Станислава затвори прозореца, отпусна се на земята и скри лицето в ръцете си. Искаше да остане сама, необезпокоявана от никой. Трябваше да събере разпилените се мисли. Нужно бе да разсъждава разумно над случилото се и чувствата си.

Искаше да помисли, но не можеше. Натрапваше ѝ се въпрос, въпреки волята ѝ, а той щеше да пръсне мозъка ѝ.

– Какво направих?

Досега в живота си не бе изпитвала такова силно вълнение. Всичко излезе от релсите.

– Какво право имам да живея след това, което се случи? Извърших грях, обремених се с тежка вина, – шепнеше Станислава като обезумяла.

Как можеше денят да е толкова ведър и ясен, когато при нея нещата не бяха наред и нищо не бе както преди.

– Какво направих?

Постепенно започна да мисли по-ясно и изрече първите си обвинения срещу себе си:

– Защо проявих такова лекомислие? За какво потърсих този мъж в дома му? И то сама?

Тя го познаваше много добре и знаеше на какво е способен. Нали веднъж успя да я целуне. В гърдите ѝ се надигна гняв срещу собствената ѝ слепота и слабост. Как бе паднала толкова ниско? Заслужаваше презрение и позор.

Картините от срещата се мяркаха като призраци пред нея и срамът я заля.

– Какво направих?

Сърцето ѝ биеше спокойно и равномерно, то не вземаше участие в бунта на душата и ума ѝ. Колко време бе прекарала в прегръдките му? До сега не беше се отдавала така всецяло както в онзи безвременен миг.

Всички чувства, които бе изпитвала някога сладост и болка, радост и тъга, безкрайно щастие и голямо страдание в този единствен миг се бяха слели.

Прозрението я улучи като светкавица. В секундата, когато гореше от любов бе усетила, че ѝ убягва нещо ….., което не можеше вече да върне назад.

В московското метро забелязали, куче без стопанина си.  Навярно се е било изгубило. То бягало по платформата и подскачало. Изведнъж се подхлъзнало и паднало.

Релсите са били под високо напрежение, а до идването на следващия влак оставали броени минути.

На станцията имало много пътници. Бил час пик.
Хората се объркали, не знаели какво да правят. Една жена дори се разплакала.

Безпомощното животно спасил от сигурна смърт приелия предизвикателството полицай Владислав Потатуев.

Той скочил на релсите, грабнал голямото изплашено куче и на ръце го изнесъл на станцията. Операцията траяла по-малко от минута.

– Трябваше да се направи нещо и то бързо. Не, не изпитвах страх …. Ако бях на работа, пак щях да направя същото. Всеки би постъпил по този начин, – споделил е Владислав Потатуев след инцидента.

Този човек не просто си е вършел работата …..

Димитрина, съпругата на Тодор, беше известна със своята прямота, твърд характер и голяма привързаност към семейството. Като всяка умна жена тактично си затваряше очите за дребните авантюри и отклонения на мъжа си. Приемаше ги като мъжки прищевки за доказване на мъжественост.

Тя знаеше, че в крайна сметка блудния син ще се завърне. Връзките му бяха единични и мимолетни. В нито един от случайте нямаше причина за безпокойство. С насмешка наблюдаваше безкруполните атаки на жените, които търсеха някаква облага от него.

Но сега нещо ѝ подсказваше, че нещата с Росица бяха малко по-различни. Сремежът на малката беше малко по-целенасочен от амбициите на досегашните жени, които го преследваха. До сега Димитрина не бе забелязала реална заплаха за семейството си.

Росица демонстрираше буйни страсти, които не изгаряха, а се възпламеняваха отново. Зад амбициозната самонадеяност на малката, Димитрина усещаше маниера на мъжа си. Той подхранваше и насърчаваше ухажорките си, за да дразни жена си, Понякога той всичко правеше на инат, за да смаже гордостта ѝ

Димитрина вярваше, че пътя на всеки човек е предопределен  и че има видов ден.

Честите отсъствия на Тодор не я впечатляваха. Приемаше, че той иска да я изкара извън релсите. Тя свързваше сегашните му прояви с особеностите на възрастта и издигането му, както в йерархията, така и финасово.

Но в едно беше сигурна, че като се нащурее, пак ще се върне в семейството си.

Китайските учени от Югозападния университет в Цзяотун са построили влак, който се движи с помощта на магнитна възглавница и достига скорост 2900 километра в час. За да се намали въздушното съпротивление, се използва вакуум. Този влак може да се използва в космоса и военната индустрия.
За да се издигне влакът във въздуха се използва електромагнетизъм, който обеспечава тяга за новия влак. Такава висока скорост е възможна, тъй като няма колела, които са в контакт с релсите, така триенето също отсъства и се увеличава максималната скорост до безпрецедентни висоти. Освен това, този влак е устойчив на влиянието от климатичните условия и може да се използва независимо от времето.
В момента се използва като пътнически влак и достига максимална скорост от 413 км в час. Веднъж е достигнал рекорд 501 км в час – скоростта  е достигната при тестови изпитания. Влакът на магнитна възглавница е открит през 2004 г. в Шанхай. Той работи в района на Пудун Шанхая. Докарва пътниците до летището.
При тези скорости трябва да се намали триенето на въздуха, тъй като то се превръща в сериозен проблем за постигане на висока скорост. Според изследователите, ако се увеличи скоростта над 400 километра в час, енергията ще се разсее. Размер на загуба от енергия ще бъде 83% .
Ако се намали тази загуба на енергия, можете да получите скоростта, с която човек може да отиде от Ню Йорк до Пекин само за 2 часа. Някои съвременни влакове вече могат да достигат максимална скорост от 1220 километра в час, със стандартно междуосие.
За да се въведе новия влак трябваше да се изгради специален пръстен. Това е тунел, през който се движи влакът. Тази технология е станала достъпна през февруари миналата година. Този прототип е твърде малък, за да се демонстрират възможностите на целия влак, но от получените цифри могат да се направят изводи за ефективността на този продукт.

Представете си, че окото каже на тялото:

– Да вървим по тези релси. Пътят е чист, а и влакове не се виждат.

Тялото тръгнало по релсите, но ухото се обадило:

– Долавям свирка. Май идва някъде отзад.

Окото започнало да спори:

– Доколкото виждам релсите са чисти и в двете посоки. Да вървим напред.

Тялото се вслушало в окото и продължило пътя си.

Ухото отново се обадило:

– Все по-осезаемо долавям приближаването на влака.

– А ние усещаме как релсите вибрират, – обадили се краката. – Най-добре е да се махнем от релсите.

Бог е дал на тялото ни много и различни части. Когато всяка от тях си върши работата и се съобразява с останалите, цялото тяло действа добре и в синхрон.