На лист хартия са написани числата от 0 до 14, както е показано на рисунката.

Намерете по какво правило са подредени числата и поставете числата 15, 16, 17 на правилното място.

Ако не сте избързали да погледнете картинката и коментара към нея отдолу, можете да седнете и сериозно да помислите върху задачата.

Ако ли не направо четете….

Отговор: В първия ред всички цифри са изписани с криви линии, във втория само с прави, а в третия и с двата вида линии.

Той ни взе и ни се довери. Навярно си казвате:

– Но това не е много мъдро от Негова страна, да ме избере, защото в мен нищо няма. Кой съм аз?

За това ви е избрал. Докато си мислите, че във вас има нещо, Той не може да ви избере, защото тогава вие служите на своите собствени цели. Но ако му позволите да ви доведе до границата, зад която свършва надеждата, тогава може да ви изберете и да ви доведе до Ерусалим и това ще означава, че ще изпълните Неговите цели, а тях той няма да обсъжда с вас.

Ние сме склонни да мислим, че ако човек има някакъв естествен талант, то от него ще се получи добър християнин. Но въпросът не е какво имаме, а това какво Бог ще вложи в нас. Става въпрос не за природни таланти под формата на воля, специални знания или опит – всичко това няма значение.

Смисъл има само едно нещо, че Бог ни отвежда към наследството си и ни прави неговите приятели.

А приятелите на Бога са тези, които разбират, че са нищи. Бог нищо не може да направи с човек, който си мисли, че е в състояние да Му даде нещо.

Ние като християни, въобще нямаме „наши“ дела, ние имаме едно дело – Божието.

Не знаем към какво се стреми Бог, но на нас ни е нужно, каквото и да стане, да бъдем заедно с Него. Нищо не трябва да пречи на взаимоотношенията с Бога, но ако има такова, трябва да го отстраним и да въведем ред в тях.

Главното в християнството, не са нашите дела, а отношенията ни с Бога и тази атмосфера, която тези отношения пораждат.

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.

Можете ли да си представите, че се е осъществила връзка и то необичайна между представителка на птиците и полицаите.

Беше априлско утро. Полицаите си разменяха шеги и съвсем не очакваха необичайни инциденти.

Изведнъж Владо се развика:

– Елате да видите! Имаме специално посещение.

Повечето от мъжете приеха това за шега и не му обърнаха внимание, но двама-трима любопитни се насочиха към Владо, за да видят какво е привлякло вниманието му.

Когато Григор наближи, се стъписа, а Веско и Марин се разсмяха.

Малка гълъбица си бе свила гнездо между предния капак и предното стъкло на една от резервните патрулни коли.

– Виж я ти нея, – махна с ръка Марин, – сметнала е, че нашият автомобил е идеално място за развитието на нейното бъдещо потомство.

– Давай да я махаме от тук, – смръщи вежди Веско, – това съвсем не е място за гнездене.

– Не я закачай, – извика Григор. – Тя е толкова крехка и нежна. Решила е да разведри нашето строго, мрачно, изпълнено с ужас и смърт ежедневие.

– Какво пък, – плесна с ръце Марин, – нека се погрижим за нея.

И вместо да прогонят птицата, тези груби мъже проявиха милост, дори и осигуриха някои удобства.

За какво става въпрос ли?

Шумно и с бодра крачка ги приближи Михаил. Той държеше в ръцете си чадър. Останалите мъже го гледаха  изненадано и в недоумение.

– Какво ще правиш с този чадър? – попита Марин.

– Ще го поставя над нашата красавица, – съвсем сериозно отговори Михаил. – Така домът ѝ ще бъде запазен от слънце, вятър и дъжд.

Това беше най-малкото, което направиха за малката гълъбица, която за броени минути бе станала любимка на всички.

Васил донесе лента и с нея огради патрулната кола.

– Така няма да я безпокоят, – каза той. – От къде щяха да знаят другите, че нашата патрулна кола е станала дом на живо същество.

Полицаите се навъртаха около обградената кола и хранеха любимката си, докато излюпи пиленцата си.

Началникът на полицията Иванов, когато научи за инцидента се засмя и каза, на един любопитен журналист от местния вестник, дошъл да провери случая на място:

– Разбира се, в отговорностите на органите на реда не се включват такъв род неща, но не бива да забравяме, че във всяка ситуация трябва да показваме човечност и да проявяваме грижа не само за хората, но и за нашите пернати приятели.

В Далечния Изток японски автомобили са широко разпространени: леки коли, джипове, микробуси, и т.н. Но това, което е странно, че е много трудно да се открие автобуса произведен в Япония.

Коя е причината?

Сега е ваш ред. Съобразете се с нещо специфично у японците, което повечето народи го нямат. Може би е свързано с ляво и ….. Стоп! Всеки път прекалявам с подсказването.

Ако не сте успели да разберете причината, ето ви и

Отговор: Проблемът е във вратите за пътници, които отиват на ляво. Разбира се, има и майстори, които правят ъпгрейд в съответствие с местните традиции. Но това е доста скъпо и неестетично.