Виктор Вознесенски бе против религията, църквата и всякакъв вид проявление на християнството. Често тръбеше около себе си:

– Аз съм атеист.

Един ден Виктор прочете в местния вестник статия на някой си Петър Христов. В нея бе посочено какво Христос е направил за нас хората. Той възмутено хвърли вестника и отиде в редакцията, където го издаваха.

– Кой е този Петър, чиято статия сте позволили да се отпечата във вестника? Колко ви платиха за това? – кресна разгорещено Вознесенски на редактора на вестника.

– Това е пастирът на местната църква и той нищо не ми е плащал. Просто ме помоли във вестника да отпечатаме статията му. Ако имате някакви възражение относно това, напишете опровержение и ще го публикуваме.

– С този пастир сам ще се заема, – гневно скръцна със зъби Виктор и напускайки стаята, силно тръшна вратата.

Вознесенски изобщо не се забави със заканата си. Отиде в църквата и попита:

– Къде мога да намеря Петър Христов?

– Аз съм, – кротко се отзова човекът срещу него. – Мога ли с нещо да ви помогна?

Вознесенски сърдито изгледа Петър и възмутено попита:

– Вие ли сте написали във вестника статия, в която се опитвате да докажете, че всеки атеист е луд?

– Да! А не е ли так? – попита спокойно, но предизвикателно Петър. – А всъщност, вие кой сте?

– Аз а …аз … – яд клокочеше в гласа на Виктор,  – двадесет години от живота си съм по посветил да докажа, че няма Бог.

– Хм …. вижте, а нима това не е лудост.  Да пропилеете толкова години, за да докажете това, което го няма!?

Валеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.

Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:

– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.

– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.

Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:

– В утрешния вестник има ли едно място за обява?

– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?

– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.

Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:

„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.

До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.

Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.

По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.

Веднъж С.И.Ожегов заедно с колеги дошъл в Ленинград. Той помолил един шофьор на такси:

– Закарайте ни до академията, – Ожегов имал в предвид Академията на науките.

Шофьорът просто погледнал Сергей Иванович и видял свещеническо лице, акуратна с годините посивяла бяла брада и маниери на стар аристократ.

И шофьорът ги откарал, но ….. до Духовната академия.

Ожегов е автор на обемния тълковен речник на думите в руския език.

Първото издания на този огромен труд е излязло на бял свят през 1949 г. под редакцията на академик С.П.Обнорски.

Ожегов е работел до края на живота си върху речника, като е усъвършенствал структурата и състава му.

Асен се събуди и се огледа наоколо. Разбра, че е сънувал и бавно започна да си припомня това, което бе видял насън.

Беше отново в родното си село. Стоеше на брега на реката. това, което видя силно го изненада.

От коритото на реката бликаше фонтан и той знаеше, че това е минерална вода. Дебелината на струята бе колкото китката на ръката му.

Той стоеше зашеметен от видяното. Поколеба се, но нагази в реката, водата му бе до колене.

Наоколо се носеше бяла пара и миризма на сяра. Протегна ръка, но не посмя да докосне фонтана.

На брега го чакаха хора. Не си спомняше кои бяха точно, но ги познаваше.

Асен отново погледна мястото и се сети, че преди много години тук искаха да направят център с модерна сграда за читалище.

Дърветата и всичко друго бяха като едно време.

Асен прецени на ум, че от мегдана до фонтана няма и двеста метра. Погледна хората, които го бяха наобиколили и без колебание каза:

– Започваме!….. От утре започваме…

Хората закимаха одобрително. Лицата им бяха радостни. Те се усмихваха.

Странен сън. Асен се опита да влезе в ролята на Зигмунд Фройд, но в крайна сметка повече разчиташе на интуицията си, тя никога не го бе подвеждала до сега.

Фонтанът, минералната вода, мястото определено за читалище, средище на духовния живот в селото, не това не беше случайно.

Това бе една погубена народна мечата.

Той знаеше вече какво му бе казал съня. Неговите ръкописи, които бе дал в редакцията, щяха да действат като целебен извор. Думите му щяха да събуждат, подбуждат и възпламеняват съвести, които отдавна бяха заспали.

– Дай, Боже, и за нас да настъпят по-добри дни, – усмихна се Асен на себе си.

Лозан чакаше автобуса. Изведнъж някой го потупа по рамото. Когато се обърна видя Дамян. Отдавна не се беше виждал с него. Преди, когато Дамян беше агроном , често се засичаха в селската кръчма.

– О, здравей, Дамяне! Къде се изгуби?

– Тук съм, изкарвам по някой лев.

– Къде работиш? – поинтересува се Лозан.

– Позавъртях малък бизнес. Ей там имам малка сергия,  – и Дамян посочи с ръка към близкия пазар. – А ти още ли пишеш?

– Все още, не съм се отказал.

– Пак ли за трудовите хора, „героите на нашето време“?

– За тези хора трябва да се пише. Те са солта на обществото, – очите на Лозан светнаха с някакъв особен блясък.

– Не е ли малко банално? – с полуусмивка го изгледа Дамян.

– Нима това е лошо? – попита Лозан.

– Сега е друго време, настъпиха промени, а и героите са вече съвсем други.

– Ти се един от примерите за промяната, – подкачи го Лозан.

– Защо мислиш така?

– Държавата сума пари потроши по теб, за да станеш агроном. После беше ръководител на кооперативното стопанството в село, а сега …. си търговец.

– От работата си не се срамувам, – отсече Дамян и заби поглед в земята.

– Не съм казал такова нещо, но защо напусна селото? Не са ли там корените ти?

– Думи, думи ……, изломоти под носа си Дамян. – Нали знаеш какво стана със селата? Развалиха стопанствата, на безценица продадоха инвентара, животните продадоха или изклаха, а земята я върнаха на „работливите“ собственици. Нима не си забелязал, колко хубава земя е покрита с тръни и бодили и няма кой да я обработва. Разсипаха селата, а ти сега ме питаш: “ Защо съм станал търговец?“ Да, приспособих се, за да оцелея. Има семейство и деца, които трябва да храня.

Какво можеше да му каже Лозан. И неговото положение не бе по-леко. Често в редакцията отхвърляха стаиите и разказите му особено, когато засягаше злободневни теми, но той не бе отстъпил и макар трудно да живееше, не беше се примирил толкова бързо с нещата.