Михаил Яншин често пътувал из страната изнасяйки концерти, но никога нямал солови изпълнения.

Неговото първо самостоятелно изпълнение пред зрители станало при много комични обстоятелства.

Когато обявили номерът му, той излязъл на сцената. В Колонната зала, една от най- престижните сцени на Москва, където се провеждал неговият самостоятелен дебют, се раздал смях.

Артистът се огледал отгоре до долу, но нищо смешно не открил по себе си. Но едва произнесъл първата фраза отново се чул смях, но този път бил много по-силен.

Яншин спрял, направил пауза и опитал отново да продължи четенето. Сега вече всички се смеели доста силно. Озадачен от тази реакция артистът решил, че има нещо не наред с костюма му. Как да е прочел своя не толкова смешен разказ, зачервен и смутен избягал от сцената.

А ето какво било станало. В Колонната зала бил приет нов инспектор, проверяващ дали в сградата може да възникне някъде пожар. На този човек му се случвало за първи път да прави такава проверка в театър.

Той обиколил всички коридори и стаи и в крайна сметка се оказал на сцената, зад гърба на Михаил Яншин, с шлем против огън и съответна униформа. Инспекторът се движел по сцената сякаш нищо не се било случило.

Пролет е. След работа Вера мина през градския парк. Раззеленилите се дървета и цъфналите цвета я покориха. Тя пое  дълбоко въздух, вдишвайки аромата на събудилия се растителен свят.

Вечерта Вера си спомни за минутите прекарани в парка и си представи букет лалета. Спомни си времето, когато Марин на всяка среща ѝ носеше цветя и смутено ѝ подаваше внимателно увития букет.

– Пролет е. Птичките пеят. Днес видях такива красиви лалета, – Вера недвусмислено намекна на мъжа си за желанието си.

На следващата вечер Марин си дойде, но не носеше никакъв букет.

„Е, добре, – помисли си Вера, – ще опитам втори път. Може да е от недосетливите“.

– Пролет, птичка, а на мен толкова много ми харесват лалетата.

На следващата вечер отново нямаше цветя и Вера премина в настъпление:

– Ти подиграваш ли ми се? Два дена вече ти правя намеци, че искам лалета!

Марин се смути и се почувства виновен:

– Извинявай, обещавам да поправя този пропуск.

„Не всичко е безвъзвратно изгубено, – каза си Вера. – Сега нещата ще се оправят“.

На следващата вечер Вера сияеща и усмихната отвори вратата, на върналия се от работа Марин. Когато я видя той пребледня, а гласът му захриптя, като на ранен звяр:

– Ааааааааа, не …. забравих лалетата!

Вера се почувства неловко.

„Какъв ужас бе изписан в очите му, – с болка си помисли Вера. – Нима само с вида си можах да предизвикам такава реакция у най-близкия си човек?“

– Няма значение, – махна с ръка Вера и влезе навътре в стаята.

Не получаваме, защото не изказваме направо желанията си. А колко обиди носим в себе си поради недоизказани думи и мисли!

Нека се научим да наричаме нещата с истинските им имена. Тогава всичко би изглеждало по-лесно и елементарно. Нима е толкова трудно да го направим?

Поради много уникално заболяване 19-годишнатат жителка на Обединеното кралство в продължение на две години се превърнала в заложник на собствения си апартамент.

Това заболяване във всеки един момент можело да доведе до анафилактичен шок.

Момичето е бил диагностицирано с тежка алергия към миризмата на  всякакви храни. По тялото ѝ се появявали червени петна. Започвали конвулсии, имала и дихателни проблеми.

Девойката е била принудена да се храни само с моркови, сладък лук, целина и чесън, защото само при тези продукти не се предизвиквали алергични реакции в тялото ѝ .

За да улеснят живота на дъщеря си, за която лекарите не намерили лекарство, с което да я излекуват, родителите ѝ построили стерилно помещение, в което не прониквали странични миризми.

Девойката половин година се лекувала чрез  десенсибилизация, за да изчезне свръхчувствителността ѝ. Казано по-просто, момичето съзнателно се подлагало на специална „ароматна атака, като постепенно дозата „се увеличавала“.

В резултат на това, шест месеца по-късно, девойката е била в състояние да спи на отворен прозорец, а осем месеца по-късно да седнат на масата за вечеря заедно със семейството си.

Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Израелски Месиански уеб сайт и Порталът Kehila News Israe (KNI) са публикували проучване, което показва, че младите месианските евреи служещи в израелската армия смело споделят вярата си и са посрещнати положително от колегите си.

96 процента от анкетираните са заявили, че другите войници знаят, че са последователи на Йешуа. Още по-обнадеждаващо е, че 65 процента са имали положителна реакция към вярата и дори са се интересували по въпроса.

Израелски месианските евреи гордо служи в израелската армия, както всички останали. Увеличаването на броя на вярващите в армията се доказва от факта, че 30 на сто от участниците в проучването са казали, че имат още поне един колега вярващ в техните подразделения.