Вечерта нахлу в малкото селище неочаквано. Бе облачно и не се разбра, кога се скри слънцето. Хората са свикнали на всичко и вече нищо не им прави впечатление.

Димитър ситнеше в задния си двор, притеснен, невиждащ изход от създалата се ситуация.

Така го завари Пламен, неговият комшия, до когото Димитър често се допитваше.

– А, Пламене, замътила се е една ….. в душата ми и не знам какво да правя.

– Казвах ти и пак ще повторя, – размаха показалец Пламен, – Господ има уникален план за твоя живот. Такъв, който не се променя според неочакваните обстоятелства. Когато се сблъскаш със ситуация, която не си пасва с твоето разбиране как Бог иска да върви твоя живот, трябва да спреш и да погледнеш към Него за насока.

– Тогава защо Той допуска да имаме разочарования?

– За да се осланяш на Него. Да разчиташ не на това, което виждаш, а на Бога. Разочарованията са неизбежни, но обезсърчението е избор. Не позволявай на предизвикателствата, да ти отнемат ентусиазма и увереността в Господа.

– Знаеш ли, като ме притиснат, особено от няколко места, – оплака се Димитър, – изобщо не ми е до Бога.

– Не бъди жертва на чувствата си. Гледай към Него и върви напред.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Димитър. – Ела на моето място и тогава приказвай.

– Нараненото ти и обезсърчено сърце, заедно с белезите от старите разочарования ще се стопя в Божията възстановителна любов. Семо гледай към Него.

Димитър наведе глава и дълго време мъдрува. Накрая разкърши рамене и категорично заяви:

– Не мога. Това е.

– Бог наистина има благословения за теб – повече, отколкото можеш да си представиш. Дай му разочарованията и страха си, и напълно Му се довери. Ако Бог държи бъдещето ти, нищо няма да загубиш.

Пламен опитваше всячески да помогне на комшията си, но Димитър се бе затворил в себе си и не приемаше.

Огънят догаряше. Последните му искри леко пламваха за миг и изчезваха.

Симеон и Огнян вече усещаха студа около себе си.

– Когато огънят на Духа трепти, какво трябва да направим? – попита Симеон.

– Отговорът е свързах със значението на църквата, – отговори Огнян.

– Не разбирам. Какво имаш предвид? – повдигна учудено рамене Симеон.

– Църквата не е идеална, но въпреки това тя е огънят, който Бог използва, за да ни поддържа запалени. В случая огънят играе защитна роля, – поясни Огнян.

– Как не се сетих? – възкликна Симеон. – В Словото пише да не пренебрегваме общенията, с които се насърчаваме едни други.

– Знаеш ли, че пастирите на изток обграждат кошарите си с огнена стена? Така дивите зверове са изолирани, а овцете са в безопасност, – допълни Огнян.

– Интересно, не знаех за това, – поклати глава Симеон.

– Освен това огънят на Духа ни отклонява от изкушенията. Бог ни обича, за това не ни остава без защита, – наблегна Огнян.

– Трябва да сме много благодарни за помощта Му, – плесна с ръце Симеон.

– Той пречиства, усъвършенства и защитава. Никой не може да направи повече от Него, – направи нещо като заключение Огнян.

След което двамата се изправиха и продължиха напред по пътя.

За Ана утрините бяха болезнени. Тя бе самотна майка с две деца.

Често тя си казваше:

– Когато всичко е тихо, тревогите бързо изплуват. Дори, когато върша домакинската работа пак си мисля за финансовите проблеми, здравето на децата или утре какво ще стане с тях.

Когато съпругът ѝ я изостави, Ана бе объркана. Тя осъзнаваше каква голяма отговорност и се стовари на раменете. Сама трябваше да отглежда малките си деца.

Падаше на колене и признаваше:

– Господи, трудно ми е, но знам че няма да изоставиш нито мен, нито децата ми.

Това и даваше сили да работи на две места и да осигурява нуждите в трудните моменти.

Този начин на живот помогна на децата ѝ да видят Божията грижа и ги научи още от малки да се ръководят от Него.

Може да преминавате труден период от живота си, да се чувствате изгубени и самотни, но помнете, Бог ви вижда.

Просто докоснете се до Него и Му се доверете, за да ви преведе през „пустинята“.

Тази сутрин Тод се събуди смачкан. Той нямаше никакви изгледи за сносен живот. Чувстваше се безнадежден. Не притежаваше нищо друго освен празния си стомах.

Раменете му бяха отпуснати. Всякакъв израз на гордост бе изчезнал.
Той бе мършав, а погледът му бе безцелно вперен в далечината. На пепелявото му лице се четеше само срам.

Стоеше с другите на пазара и очакваше да го продадат като роб.

Изведнъж се появява мъж с нежни очи. Вероятно той разчете потенциала в този онеправдан човек. Погледна го нежно.

– Нима видях искра в очите на този непознат? – запита се робът. – Вероятно съм се излъгал.

Но надеждата на Тод започна да нараства, когато непознатият плати за него и го прибра в дома си. Облече го и го нахрани богато.

Тод знаеше, не бе нужно някой да му казва, че Господарят му го обича.

Разпознаваш ли някого в образа на Тод? Надявам се.

Това сме ние, които бяхме роби на греха. Стояхме съкрушени без да виждаме изход в нашия мрачен и подтиснат живот.

Но Исус видя нещо ценно във нас и плати за нашата свобода със собствената Си кръвна, там на кръста.

Чрез Христос ние бяхме освободени от робството, но това не е краят, а само началото.

– Защо сме освободени?

– За да Му служим. Да Му отдаваме хвала и слава.

Катя обикновено си играеше с плитките си. Когато човек я наблюдаваше отстрани имаше усещане, че те оживяват.

Павел бе нейният неотменен спътник навсякъде. Вечно съсредоточен и сериозен. В час задаваше въпроси, предизвикващи размисъл.

Интересуваше се от всичко. Беше сръчен и нямаше нещо, което да не може да направи.

Бе междучасие и двамата вървяха по дългия коридор на учебното заведение.

– Знаеш ли кое е най-хубавото на нашето училище? – попита Катя.

Павел само вдигна рамене. От къде да знае. Та бяха едва в трети клас.

– Това е да кандидатстваш за помощник на директора. Работата му е много готина.

– От къде знаеш? – засмя се Павел. – Да не си го следила какво прави?

– Той не влиза в клас сутрин, а се мотае в кабинета на директора, – важно и компетентно започна да обяснява Катя, – а после прави съобщения по високоговорителя.

– Уха, само това! – възкликна Павел. – И аз искам такава работа, но ние сме деца ……

Изведнъж ентусиазмът му секна.

– О, не е толкова страшно, – сериозно каза Катя. – Просто трябва да напишеш молба и след това да направиш интервю с директора. Достатъчно е, той да разбере, че си добър работник.

– И как да му покажа това?

– Да ти кажа честно и аз не знам как, – призна си Катя, – но нали нашият учител казва, че мотото на училището е „упорита работа“. Може би директорът търси деца, които да докажат, че работят усилено?

– Е, това не е много лесно, – тъжно констатира Павел.

– Но ако се потрудиш добре, ще станеш заместник директор и няма да имаш много работа, – добави по-оптимистично Катя.

Звънецът би и двамата се отправиха към класната стая.