Когато Ева бе на десет години, заедно със сестра си близначка Мериам попаднаха в Аушвиц. Там доктор Менгеле правеше опити върху затворниците.

Той би смъртоностна инжекция на Ева и я остави в бараката. След няколко дена докторът дойде при Ева. Той не я прегледа, дори не я погледна, за него бе достатъчно, че болестта е започнала да се развива.

Със смях каза:

– Колко жалко, че е толкова млада. Остават ѝ само две седмици живот.

Ева разбра само, че е болна.

„Отказвам да умра, – крещеше в мислите си Ева. – Ще докажа на Менгеле, че не е прав. Ще оживея и ще видя отново Мериам!“

Следващите две седмици Ева се намираше между живота и смъртта. В главата ѝ бе останал само спомен, че бе пълзяла по пода на бараката, защото не можеше да ходи. На другия край на бараката се намираше кран  за вода, единствената ѝ цел бе да се добере до него.

След няколко седмици високата ѝ температура спадна и тя се почувства по-добре. През следващите три седмици симптомите на болестта напълно изчезнаха. Ева започна нормално да живее и отново видя сестра си Мериам.

От този случай Ева черпеше сили през целия си живот.

Аушвиц остана зад гърба ѝ. Тя се омъжи. Имаше син и дъщеря.

Един ден синът ѝ се разболя от рак. И Ева му се обади по телефона:
– Не мога да те накарам да се бориш за живота си. Никой не може да направи това. Но чуй ме, там в Аушвиц аз успях да оживея, защото реших, да живея…..

– Остави ме намира. Лесно ти е на теб сега. Нали ти не си болна от рак, – крещеше синът ѝ.

– Докторът в концлагера искаше моята смърт, – каза спокойно Ева, – но аз си казах, че ще живея. Можеш ли да направиш и ти това сега за себе си?

Синът ѝ гневно затвори телефона.

След няколко дни той се обади на майка си и каза:

– Всичко разбрах. Това е моят Аушвиц! Това е моята борба, в която аз трябва да се преборя за живота си.

И той успя и сега е още жив.

Когато преодоляваме проблеми и препятствия, ние ставаме по-силни.

Ако човек е болен от рак и реши повече да не живее, никой не може да му помогне. Ако можете да вдъхновите някого, да се бори за живота си, направете го или просто му разкажете историята на Ева. Ако не ви послуша, не се укорявайте, а продължавайте напред.

Изследването е проведено в Университета на Мадрид през 2015 г.

Оказало се, че ранното посребряване на косата е белег за дълголетие. Учените поясняват, че цвета на косата помага да се поддържа веществото глутатион, което защитава организма от онкологии.

Излиза, че когато косата е в естествения си цвят се води война на два фронта: за цвят и срещу рака. Когато човек побелява, всичкият глутатион е насочен против смъртоносната болест.

Редица изследвания включват изучаването на взаимовръзката на феомеланин – кестеняв или червен пигмент и еумеланин – черен или кафяв пигмент със скоростта на разрушаване на клетъчните структури на оксидативния стрес.

За синтеза на меланина, оцветяващ ириса, кожата и косите е необходим глутатион, един от ключовите вътреклетъчен антиоксиданти.

Присъствието на глутатиона на високо ниво обуславя производството на феомеланин клетки, а в процеса на съединяване на  еумеланина, глутатион не участва.

В болницата докарваха много безнадеждни случаи. Светла бе присъствала не на една раздяла между много близки хора. Тя им съчувстваше, но с какво можеше да им помогне?

Днес докараха Катерина. Съпругът ѝ Стоян доста нервничеше, докато я настаниха в стаята.

Жената имаше рак и не ѝ оставаше много време да живее. Но тя бъбреше весело и се усмихваше на всички.

Светла влезе в стаята и попита Катерина:

– Искате ли още нещо?

– Покажете ми само как се пуска телевизора, – усмихна ѝ се възрастната жена.- Много харесвам сериалите.

Катерина беше романтична жена, тя харесваше книги и филми, в които се говореше за любов.

Един ден тя сподели със Светла:

– Вече 35 години сме женени със Стоян, но нито един път не ми е казал: „Обичам те“. Обикновено ме нарича „глупавичката ми“.

– Навярно ви обича нищо, че не го показва явно – опита се да я укоражи Светла.

– Да, вярвам, че ме обича, – каза с тъга Катерина, – но ми се е искало да получа някога от него картичка с надпис „С много любов“ или „За скъпата ми съпруга“. Поне да ми беше казал : „Обичам те“. И това щеше да ми е достатъчно.

Стоян всеки ден идваше в болницата и сядаше до нея, доката тя гледаше сериалите. А когато Катерина започна повече да спи, той просто я гледаше или се движеше по коридора като изгубено дете.

Веднъж Стоян каза на Светла:

– Нямахме деца, но пътувахме и видяхме много интересни места. Когато излязохме в пенсия, пътешествахме и се радвахме на живота. А после тя се разболя ….

– Виждам, че ви е било хубаво с нея, но защо никога не сте ѝ казвали, че я обичате? – попита Светла.

Стоян погледна медицинската сестра в недоумение:

– А защо трябва да ѝ го казвам? Тя знае, че я обичам.

– Жените, макар и да знаят това, искат по-често да го чуват. Помислете върху това.

След три дена Стоян се бе подпрял на стената. Лицето му бе мокро от сълзи, а устните му трепереха.

Светла вече знаеше от друга сестра, че Катерина е починала. Тя приближи до Стоян, искаше да го успокои и утеши.

Той вдигна очи, въздъхна и каза:

– Знаете ли? ….Казах ѝ: „Ти си най-прекрасната жена …. и аз те обичам“. Тя беше толкова щастлива.. … трябваше да видите усмивката ѝ ….

Василев беше добър ветеринар. Днес му се падна да преглежда безнадежно болно дванадесетгодишно куче.

Неговите собственици го наричаха Вълчо. Те го бяха взели от улицата и се грижеха много добре за него. Тогава бе само само малко кутре, което дори не можеше да лае, а само издаваше някакъв писклив звук.

Ники и Рени много го обичаха. Към Вълчо силно се бе привързал и петгодишният им син Данаил. И тримата се надяваха на чудо. Искаха много кучете да оздравее.

Василев прегледа Вълчо и разбра, че има рак. Той каза на Ники и Рени:

– Нищо не мога да направя, той си отива. Ако искате мога да го освободя от болките му само с една инжекция, поне няма да се мъчи повече.

Ники и Рени дълго мълчаха навели глави. Ники бавно вдигна глава и каза:

– Добре, докторе, щом е безнадеждно, поне да не се мъчи повече …..

– Може ли на тази процедура да присъства и синът ни Данаил? – попита Рени.

– Щом смятате, че е необходимо, ….аз нямам нищо против, – каза Василев.

Ники и Рени смятаха, че момчето не бива да пропусне този момент, момчето беше привързано много към кучето. След това много трудно щяха да му обяснят, какво точно е станало. Надяваха се малкият сам да осъзнае положението.

На другия ден тримата доведоха Вълчо. Василев инжектира кучето. Данаил прегърна животното и започна да гали стария си приятел за последен път. След няколко минути Вълчо се отпусна и животът го напусна.

Момчето беше спокойно, гледаше кучето и не откъсваше поглед от него.

Василев се опита да успокои и тримата:

– Какво да се прави, животните живеят по-малко от хората…… – и вдигна безпомощно ръце.

Данаил погледна ветеринара и каза:

– Аз знам защо е така.

Възрастните изненадани се обърнаха към детето.

– Хората се раждат, за да се научат да обичат всички и да станат добри, – каза Данаил. – А кучетата още от раждането си знаят това, за това на тях не им е нужно дълго да живеят.

Тони бе съвсем обикновен малчуган. И както повечето си връстници бе доста подвижен и смел.

Когато навърши пет години живото му се обърна надолу с главата. На момчето му откриха рак. Тони бе получил рядка форма на това заболяване. Злокачествен тумор бе поразил костите на момчето.

Лекарите започнаха да се борят за живота му. От време на време имаше кратковременни успехи, но те бяха само за малко. На момчето му ставаше все по-зле и по-зле.

Заболяването бавно и сигурно настъпваше. Животът на Тони и неговите родители се превърна в кошмар.

Независимо от всичко малкото момче си оставаше жизнерадостно, вечно беше настроено оптимистично. От сила на духа и волята му околните взимаха пример.

Когато Тони стана на девет години болестта напълно овладя тялото му.

Една нощ момчето започна да се задушава, не му стигаше въздух. Лекарите се опитаха да стабилизират състоянието му. Майката уплашена избяга в коридора, тя не искаше да гледа как умира сина ѝ.

Лекарите успяха да спрат пристъпа, но един от тях каза на майката:

– Сега успяхме, но на сина ви не остава много време да живее ….. Това може да се случи и в следващите няколко часа.

Когато майката отиде при сина си, Тони се постара да бъде спокоен и ѝ каза:

– Не можех сега да умра, мамо. Ако бях умрял в тези страшни мъки, ти щеше да го приемеш болезнено. За това със всички сили се стремях да дойда на себе си.

Невероятно, изпитвайки страшни мъки Тони първо мислеше за майка си.

Веднъж, когато майка му бе излязла за малко, Тони каза на медицинската сестра:

– Не мога да умра сега. Мама още не е готова за това.

Въпреки, че лекарите даваха само няколко час живот на момчето, то живя още две седмици.

Тони си отиде от живота тихо и спокойно. След дълги години на страдание, болката го напусна …

На погребението майка му не се разплака, защото малко преди да почине той ѝ каза:

– Не плачи, когато мен няма да ме има вече. Ти трябва да продължиш да живееш и да бъдеш щастлива. Моята душа винаги ще бъде до теб.