Денят беше хубав. Слънцето не беше много силно, а това предразполагаше за разходка. Милена реши да излезе и да се завърти край пазара.

Хората минаваха и оглеждаха плодовете и зеленчуците, но погледа на Милена бе насочен към цветята. Тя много ги обичаше.

Целия и дом бе изпълнен с какви ли не цветове жълти, червени, оранжеви, лилави, …. Мирисът им се разнасяше из всички стаи. Балкона си бе превърнала в малка цветна градинка.

Милена приближи към няколкото сергии с цветя, семена и луковици предназначени за отглеждане на любимите ѝ растения.

Растението в саксията имаше само две хилави листенца, Но Милена не откъсваше поглед от него.

– Ще го вземете ли? – попита я продавача.

„Не е ли по-добре да си намеря нещо по свежо? – помисли си Милена. – Но като си помисля, в кухнята имам едно малко местенце, в което тази саксия би се побрала идеално“.

Накрая се реши и го купи.

На усмихнатия продавач, който се бе отървал толкова лесно от това невзрачно растения, тя каза:

– Дори и да умре, нищо няма да загубя.

Минаха няколко месеца. На растението се появи едно листенце, а след това и още едно. Докоснато от слънчевата светлина и редовно поливано с вода, цветето започна да се съвзема.

Сега вече Милена често поглеждаше към него и се любуваше на красивите му цветове. Един ден като го гледаше, се замисли и си каза:

– Колко прибързано си правя изводи и за цветята, и за хората….

Самата тя бе казвал много пъти пред други хора, за други, които не ѝ вдъхваха доверие:

– О, на това момиче не може да се разчита. Виж само колко татуировки има върху себе си.

– Това момче няма никакъв шанс, като знам от какво семейство произхожда.

– Този човек не бива да назначен на тази длъжност, той е бил в затвора….

Милена разбираше колко пъти бе бъркала, като съдеше хората, вместо да им  помага да почувстват Божията любов, милост и грижа.

Бог бе докоснал сърцето ѝ и нещо се бе променило в нея. От сега нататък тя щеше да гледа на хората през Божиите очи.

Денят бе слънчев. Петър с приятелите отидоха на разходка с колелета си.

Изведнъж едно от момчетата забеляза, че в канавката нещо шава.

То извика:

– Там има нещо!

Това привлече вниманието на останалите. Те оставиха колелетата си и хукнаха към канавката.

Там лежеше куче, кокер шпаньол. Животното охраняваше пакет.

Това, което видяха в пакета, накара момчетата да потръпнат. Там имаше четири мъртви кученца. Те бяха скоро родени.

Благодарение на състраданието на момчетата кучето, което нарекоха Лена, бе настанена в един дом, където се отнасяха много добре с нея.

Навярно бившите собственици на Лена бяха я изхвърлили заедно с кученцата ѝ. Въпреки всичко кучето не се бе откъснало от малките, независимо от това, че бяха мъртви.

Всяка седмица Антоанета излизаше с приятелката си Боряна и нейното куче Боби на разходка.

Веднъж срещнаха две големи кучета. Боби реши да ги закачи. Боряна и собственика на големите кучета се опитаха веднага да разделят домашните си любимци.

Антоанета само гледаше и си мислеше: „Ако решяха тези кучета можеха да схрускат набързо Боби и дори да се огледат за още. Боби е умно пале и би трябвало, съобразявайки се с размерите си, винаги да поставя Боряна пред себе си“.

По време на разходката Антоанета сподели с Боряна:

– Ти знаеш, че съпругът ми има сериозни здравословни проблеми. Притеснявам се, как ще се справя в тази ситуация финансово и физически, докато се грижа за него.

Боряна попита приятелката си:

– Мога ли да се помоля за теб?

Антоанета смутено кимна с глава. Искрената молитва на Боряна, припомни на Антоанета, че тя прекарва повече време в притеснения, отколкото в молитва.

Изведнъж Антоанета осъзна грешката си и си помисли: “ Колко много си приличаме със Боби. Когато дойда трудностите, аз се втурвам напред, вдигайки шум, подскачайки смело. Дори не осъзнавам, колко съм неадекватна, особено в някои наистина сериозни ситуации“.

Боряна я бе посъветвала в такива случаи да направи следното:

– Това, което трябва да направиш е да оставиш грижите си на Този, Който може да реши всеки проблем. А това става само с молитва.

Антоанета приведе глава, а устните ѝ тихо зашепнаха:

– Благодаря Ти,  Боже, за молитвите на моите приятели и близки. Разбирам, че тревогата е безполезна и че само молитвата има сила.  Помогни ми за в бъдеще да избирам молитвата, вместо тревогите.

Цял старинен град, така на реченият Питиляно, се е съхранил в Тоскана. В него са се преселили множество хора, предимно евреи.

Затова понякога Питиляно са наричали още „малкият Ерусалим“.

В него няма нито една съвременна постройка. Целият град е бил пропит с духа на античността и история.

Причина за толкова дългото запазване на селището е свързано с избора на мястото за строителство. Неговата недостъпност се е обезпечавала от скалите, които са били и негови защитни стени.

Всички къщи и улици са буквално изсечени в планините.

Основните строители на укрепения град са били етрусите. Те се стараели максимално да запазят живота си от набезите на нашествениците.

Днес разходката през града Питиляно се е превърнала в пътешествие в миналото.

Веднъж връщайки се от разходка, Хинг Ши заварил учениците си бурно да дискутират нещо.

Когато мъдрецът дошъл при тях ги попитал:

– За какво толкова спорите?

Учениците му казали:

– Ние се опитваме да изясним, кои недъзи при хората са най-страшни.

– И до какво заключение достигнахте?

– Решихме, че най-страшните от тях са: да бъдеш сляп, глух и ням.

– Вие сте казали само половината от това, което трябва да се каже, – казал Хинг Ши.

– Половината? – учениците се удивили.

– Да, забравили сте да споменете, че няма по- лошо да си сляп за страданията на другите, глух към молбите за помощ, безразлични и съгласяващи се с това.