Всяка седмица Антоанета излизаше с приятелката си Боряна и нейното куче Боби на разходка.

Веднъж срещнаха две големи кучета. Боби реши да ги закачи. Боряна и собственика на големите кучета се опитаха веднага да разделят домашните си любимци.

Антоанета само гледаше и си мислеше: „Ако решяха тези кучета можеха да схрускат набързо Боби и дори да се огледат за още. Боби е умно пале и би трябвало, съобразявайки се с размерите си, винаги да поставя Боряна пред себе си“.

По време на разходката Антоанета сподели с Боряна:

– Ти знаеш, че съпругът ми има сериозни здравословни проблеми. Притеснявам се, как ще се справя в тази ситуация финансово и физически, докато се грижа за него.

Боряна попита приятелката си:

– Мога ли да се помоля за теб?

Антоанета смутено кимна с глава. Искрената молитва на Боряна, припомни на Антоанета, че тя прекарва повече време в притеснения, отколкото в молитва.

Изведнъж Антоанета осъзна грешката си и си помисли: “ Колко много си приличаме със Боби. Когато дойда трудностите, аз се втурвам напред, вдигайки шум, подскачайки смело. Дори не осъзнавам, колко съм неадекватна, особено в някои наистина сериозни ситуации“.

Боряна я бе посъветвала в такива случаи да направи следното:

– Това, което трябва да направиш е да оставиш грижите си на Този, Който може да реши всеки проблем. А това става само с молитва.

Антоанета приведе глава, а устните ѝ тихо зашепнаха:

– Благодаря Ти,  Боже, за молитвите на моите приятели и близки. Разбирам, че тревогата е безполезна и че само молитвата има сила.  Помогни ми за в бъдеще да избирам молитвата, вместо тревогите.

Цял старинен град, така на реченият Питиляно, се е съхранил в Тоскана. В него са се преселили множество хора, предимно евреи.

Затова понякога Питиляно са наричали още „малкият Ерусалим“.

В него няма нито една съвременна постройка. Целият град е бил пропит с духа на античността и история.

Причина за толкова дългото запазване на селището е свързано с избора на мястото за строителство. Неговата недостъпност се е обезпечавала от скалите, които са били и негови защитни стени.

Всички къщи и улици са буквално изсечени в планините.

Основните строители на укрепения град са били етрусите. Те се стараели максимално да запазят живота си от набезите на нашествениците.

Днес разходката през града Питиляно се е превърнала в пътешествие в миналото.

Веднъж връщайки се от разходка, Хинг Ши заварил учениците си бурно да дискутират нещо.

Когато мъдрецът дошъл при тях ги попитал:

– За какво толкова спорите?

Учениците му казали:

– Ние се опитваме да изясним, кои недъзи при хората са най-страшни.

– И до какво заключение достигнахте?

– Решихме, че най-страшните от тях са: да бъдеш сляп, глух и ням.

– Вие сте казали само половината от това, което трябва да се каже, – казал Хинг Ши.

– Половината? – учениците се удивили.

– Да, забравили сте да споменете, че няма по- лошо да си сляп за страданията на другите, глух към молбите за помощ, безразлични и съгласяващи се с това.

Стоянка бе много малка, но въпреки възрастта си започна да взима уроци по пияно. Учителката ѝ бе забелязала, че свиренето  не бе от талантите ѝ, за това ѝ даваше по-лесни произведения. Така Стоянка се труди цяла година и накрая се отказа от пияното.

Минаха години и тя извади от шкафа старите ноти и се опита отново да ги изсвири. Този път, като че ли желанието ѝ бе нараснало и тя  се упражни повече.

След като повтори познатите мелодии, започна да учи нови. Така научи доста нови произведения.

В началото Стоянка сядаше пред пияното без да очаква кой знае какво, но постепенно откри, че музиката ѝ е в сърцето.

Веднъж бе отседнала в един хотел. И там изнесе импровизиран концерт пред гостите на хотела.

Веднъж Стоянка излезе на разходка с приятелката си Невена. Тя сподели с нея преживяванията си относно музиката, а накрая каза;

– Знаеш ли, днес изпитвам подобни чувства, когато се опитвам да запомня някой библейски стих наизуст. В началото ми бе много трудно, но постепенно Словото намери пътя от ума към сърцето. Когато казвам някога стих от Библията, ме изпълва много по-голяма радост, отколкото, когато свирех на пияното.

– Свиренето може да си спряла за известно време, но Божието Слово е нещо, от което никой не може да се откаже, – усмихна се Невена.

– Мислиш ли, че мога да изнеса такъв „импровизиран концерт“ пред повече хора, жадни да чуят Словото на Бога? – попита Стоянка.

– Да, защо не? Бог би подкрепил такава дейност с радост.

Ако пазим Божието Слово в сърцата си, няма да сме далече от Бога.

Дичо много обичаше корабите. когато идваше на гости на дядо си си представяше, че голямата входна врата и антрето са кораб. И играта започваше.

Вдигаше щорите, за него това бяха платната на кораба.. След това се заемаше с парцала, за да почисти „палубата“. После с маркуча в градината „хвърляше котва“.

Една сутрин дядо му предложи:

– Дичо, хайде да се разходим из квартала.

Внукът подскочи радостно и хвана дядо си за ръка:

– Да вървим тогава, дядо!

По време на разходката Дичо забеляза нещо да блести на земята и извика:

– Котва, котва!

Дядо му се вгледа в предмета, който държеше внука му.

– Това е кръст, а не котва, – поправи го възрастния човек.

Но Дичо продължи настоятелно да вика:

– Котва е! Виж, котва е ….

По-късно през деня дядото се замисли над настояването на внука си, че кръстът е котва.

Тогава си спомни за една песен, в която се пееше: „Имаме котва, която пази душите ни, здрава котва в бурно море, привързана към Скалата, която не помръдва, закотвена дълбоко в Христовата любов“.

– Явно и двамата с Дичо сме прави, – каза си старецът. – Сигурността на спасението, чийто знак е кръста, е закотвена в Христовата любов и благодат.

Той издигна ръце и се помоли:

– Небесни Отче, в живота много неща ни откриват твоето присъствие. Помагай ни да използваме всеки знак, който ни насочва към теб. Амин.

Кръстът е котва за всеки, който вярва в Христос.