Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.

Бе облачно и мразовито. Хората се бяха загърнали в якетата и палтата си, и премръзнали крачеха по улицата.

Студът бе сковал не само тялото, но и душата на Недко. Ниските температури и лошото време край него бяха нищо в сравнение с това, което гореше в него.

Настигна го Драган и му каза:

– Защо слушаш Запрян? Той самият е нещастник, гледа някого да нарани, за да си изкара комплексите.

– Може би е прав, – болезнено откликна Недко.

– Него малко го интересува твоя живот, той си има своя гледна точка, която не е задължително да отразява истината, – закрачи бързо Драган, за да догони обезкуражения и подтиснат Недко.

– И все пак…..

– Как можеш да приемеш, че си такъв? – ядоса се Драган. – Намерил от кого да търси одобрение?! Нима не разбираш, че своите недостатъци той приписва на теб, за да се изкара по-важен и голям?

– Когато го слушах, си спомних, че веднъж или два пъти съм постъпвал така и това много ме заболя, – тъжно пророни Недко.

– Но това е било отдавна, Бог ти е простил и ти повече не си го правил, – размаха възбудено ръце Драган. – За разлика от Запрян, ти си се променил и си станал съвсем друг човек.

– Да, но той навярно вижда това в мен и затова ми го казва ….

– Помоли се на Бог и ще видиш как „обвиненията“ на Запрян ще отпаднат.

– Но аз продължавам да греша…, –  мрачно прибави Недко.

– Какво е вложил Исус в сърцето ти? – започна яростно Драган. – Бъди смел и решителен! Разбери истината е само у Бога. Другите мнения са просто една неправилна преценка за теб.

– А когато ме корят родителите? Наставниците ми? – попита Недко.

– Те ще те напътстват и съветват с любов, а не с осъждение, защото и те познават Исус Христос.

Недко се усмихна плахо, истината си бе пробила път към сърцето му.

Утрото бе тихо и спокойно. Очакваше се денят да бъде слънчев. Още в първите зари Митко скочи от кревата и се облече бързо.

Майка му го засече в коридора, когато обуваше обувките си.

– Къде толкова рано? – попита го тя.

– При Валери, – измрънка неохотно Митко.

– Толкова рано!? Хората още не са станали, – извика майка му след него.

Но той не я чу, а хукна като подгонен заек навън.

Валери го чакаше под бялата бреза, както се бяха уговорили. Днес щяха да поскитат из гората и да си поговорят. Цели три години не се бяха виждали.

Имаха какво да споделят. Времето, което бяха разделени им се стори вечност. Тук в това малко градче имаха толкова незабравими мигове.

– Когато бяхме малки, помниш ли, – засмя се Митко, – мама купуваше месо от едно малко магазинче в южната част на града?

– А, онова ли, където продаваше чичо Вадим? – попита Валери.

– Да, там. Знаеш какви бяха времената, – наведе глава Митко, – парите не стигаха, но чичо Вадим само се усмихваше и казваше: „Няма проблем“, а след това изваждаше тетрадката си и записваше в нея дължимата сума.

– Тежки бяха времената, – въздъхна Валери. – И у нас бе така.

– Но мама след като получеше парите, веднага се разплащаше с него, – бързо добави Митко.

– Не само пари „записваме на нечия сметка“, – махна с ръка Валери. – Ние пазим спомените, когато сме били обидени, отхвърлени и наранени.

– Но за разлика от чичо Вадим, рядко сме зачерквали дълговете на нашите „длъжници“, – намръщи се Митко.

– И всичко това, като че ли нарочно запазваме в паметта си, – поклати тъжно глава Валери, – очаквайки удобния момент, за да ги използваме.

– Да, но ние сме призовани да обичаме, както Исус ни обича, – каза Митко. И трябва да прощаваме без да са ни молили за това.

– А как да разберем, че сме простили на този или онзи? – попита Валери.

– Достатъчно е да не складираме списъци с дългове в ума си за тези, които са се отнесли лошо с нас, – обясни Митко.

– Но това е толкова трудно! – възкликна Валери.

– Когато си припомниш, колко много Бог ти е простил, – Митко погледна Валери в очите, – трябва сам да решиш да простиш и да обикнеш този човек, както Исус ни учи. Бог ще ти помогне да отстояваш това решение, разбира се, ако наистина имаш намерение да го направиш.

Двамата още дълго вървяха из гората. Те разговаряха искрено и чистосърдечно. От раздялата им Митко бе придобил нещо, което Валери още нямаше. Предстоеше му да вземе важно решение.

На стената висеше старинен часовник. Самият той не знаеше годините си. Стоеше си там в госната, спомняйки си хората, които преди са населявали този дом. На всеки кръгъл час той запяваше прекрасна старинна мелодия.

Но този часовник бе необикновен. Той разсъждаваше и мислеше. Непрекъснато следеше обитателите на дома.

В последно време много го дразнеше поведението на Николай, 17 годишен младеж, известен в махалата безделник и прахосник.

– Пак си губи времето напразно, – дълбоко въздъхна стария часовник. – Нима този млад човек не разбира, че това време му е отпуснато от Бога, за да се приготви за Вечността?

Часовникът отброяваше  с тревога всяка минута. Искаше да извика на Николай:

„Млади човече, не прахосвай нито секунда от ценното време за неща, които нямат стойност за Вечността“.

Но можеше ли Николай да го чуе? Пък ако го чуеше, щеше ли да се вслуша в съветите му?

Един ден часовникът замря и спра на цяло. Той се бе уморил с опитите си да спре младия човек в лутането и неспирния му бяг в този свят.

– О, – възкликна Николай, когато забеляза, че стрелките бяха замрели и на кръгъл час не се чуваше вече приятна мелодия, – нашият старец навярно се е счупил. Ще трябва да купя нов.

И Николай хвърли старинния часовник в боклука.

Скоро на негово място застана нов, съвременен часовник. Той нямаше старинни орнаменти по себе си, но пластмасовите му стрелки блестяха, а корпуса му бе в еднообразен нюанс.

Новата придобивка бе доставена чак от чужбина.

За разлика от старинния часовник, новия нямаше никаква представа за смисъла на живота. И вместо ред, допринасяше за още по-голямо объркване в ежедневието.

Ужасна жега и нетърпима топлина. Слънцето пръска безмилостно лъчите си. А хората пълзят по стръмния път към гробищата.

Погребваха дядо Стоимен. Що рев бе, що чудо. Жените, като че ли се надпреварваха коя по високо да ридае и стене.

Даже и жена му, баба Цола, се включи в състезанието. По погледите на околните можеше да се разбере, че тя е крайния победител.

Как няма да спечели надпреварата, като освен вопли нареждаше и такива „жални“ думи:

– Ох, на кого ме остави?! Сега ли намери да си отидеш, когато на внуци да се радваш……

Това само бе прелюдия, тепърва предстоеше обвинителната реч:

– Защо ме остави сама? Сега кой ще ходи на магазина за хляб и да се реди по опашките? Ами на пазара в неделя, кой ще иде? Кой ще храни кокошките сега? А сега аз как сама кокошка да заколя?

Всички знаеха, че дядо Стоимен на мравката път правеше, на човек не посягаше, та едва ли кокошка ще заколи.

– Какви внуци? – шепнеше от зад комшийката. – Нали единият има само един син, а другия няма и намерение да се жени.

– Че как ще се жени, – засмя се кака Дора, – нали жените ги сменя като носни кърпички.

Всички се бяха събрали да изпратят човека, който на никого не бе направил зло, за разлика от жена му, но бе популярен с едно.

Първи пристигаше в кръчмата, а последен го изтъркулваха из под масата в заведението, не защото имаха нещо против него, кротък тип беше, ама трябваше да затварят.