Макс и Доли се наслаждаваха на приятното си пътуване. Това беше тяхна мечта от години, но едва сега можа да се осъществи пътешествието, което двамата бяха начертали преди години.

Изведнъж пред тях се появи човек с табела: „Търся работа, за да се нахраня“. След малко той е качи в една кола.

Макс бе подразнен от думите на табелата, който носеше този мъж. За това язвително подхвърли:

– Какво ли ще направи с парите, които спечели?

– Нека да го последваме, – предложи Доли. – Този човек е в нужда. Трябва да му помогнем.

На най-близката бензиностанция, той зареди много малко гориво. Едва тогава Макс и Доли го приближиха. Те бяха решили да поговорят с него.

– Извинете, че ви се натрапваме така, – каза мило Доли, – но видяхме табелата, която носите…

– Изгубих работата си, – започна тъжно да разказва мъжът, – Не можах да си намеря нова в продължение на шест месеца, а трябва да храня и семейство.

– Ние бихме искали да ви помогнем, – каза Доли.

Макс напълни колата му с гориво, а Доли влезе в магазина на бензиностанцията и напазарува продукти за семейството му.

Преди да се разделят Макс даде пари на мъжът. Човекът беше много радостен:

– Благодаря на Бога, че ви изпрати. Не знам какво щях да правя ….

Очите му се насълзиха.

Преди да се разделят тримата Макс, Доли и непознатия се помолиха, Бог да намери работа на Петър.

Благодарение на съпругата си Макс научи нещо.

– От днес нататък, – каза Макс, – ще бъда по-малко осъдителен и с по-голяма готовност ще приемам другите. Как този човек щеше да оползотвори нашата помощ, това е въпрос между него и Бога.

– Нашето задължение е, – усмихна се Доли, – да помагаме, а не да осъждаме.

Денят обещаваше да е хубав. Слънцето весело пръскаше лъчите си, а небето сияеше в синьо, несмущавано от нито едно облаче.

Страхил и Влади бяха излезли малко да се поразходят. Те бяха приятели още от училище. Седяха на един чин. Харесваха едно и също момиче, но и двамата се ожениха за други две девойки.

Имаха здрави семейства. И запазиха приятелството, дори жените и децата им се сприятелиха.

Днес Страхил бе настроен малко философски. Той обичаше да разсъждава на глас, за неща, които бе разбрал и изпитал.

– Начинът, по който гледаме на Бога, се отразява на това, как гледаме на себе си, – каза той. – Ако си го представяме като строг Господар, ще очакваме да бъдем награждавани и наказвани за всяко действие.

– Ако вярваме, че Господ е любящ баща, – усмихна се топло Влади, – ще се чувстваме като негови деца, несъвършени, но обичани и приети.

– Виж, – каза Страхил замислено, – ако непрекъснато се концентрираме върху своите грешки и недостатъци, така ще постъпваме и спрямо другите хора. В повечето случаи нетърпението и раздразнението, което проявяваме към тях, са резултат от отношението ни към собствените ни грешки.

– Ако трудно прощаваме на себе си, – допълни Влади, – много е вероятно, да не прощаваме лесно и на другите.

– Веднъж се загледах в огледалото и видях един човек, който не харесвах, защото се държи грубо и недружелюбно, – сподели Страхил.

– Но Бог не гледа по същия начин на нас, – реагира веднага Влади.

– Имах чувството, че Бог ми говори, когато в мислите ми се прокраднаха изреченията, – продължи разказа си Страхил, – „Трябва да се държиш добре с този човек и да се молиш търпеливо за него. Трябва да го обичаш, защото Аз го обичам“

– Господ не подминава нашите грехове, а ги прощава, – каза Влади. – Нека правим и ние същото. Да прощаваме на себе си и на другите.

Времето беше хубаво. Плажът бе препълнен. Хората се наслаждаваха на почивката си и нищо не предвещаваше, че нещо лошо щеше да се случи.

Изведнъж млад мъж попадна в силно мъртво вълнение и започна да се дави. Той се опитваше да плува към бега с всички сили, но морето го дърпаше навътре.

Мъжът потъваше. Започна да вика за помощ.

Дамян го забеляза. Той знаеше как  как да се справи с мъртвото вълнение.

– Ако можех да разговарям с този младеж, преди да влезе във водата, щях да му кажа, как да се измъкне от хватката на мъртвото течение и да се спаси, – ядосваше се Дамян на брега. – Навярно щях да му досадя с моите приказки. И както в повечето случаи става, нямаше да приеме съветите ми.

– Но все пак това можеше да му помогне да оцелее, – възрази красивата му половинка Нора.

Двамата Дамян и Нора бяха помагали на много хора, къде със съвети, къде в реални ситуации, но сега младият човек, бе прекалено далече от тях. Въпреки усилията не само техните, но и на другите, които се притекоха на помощ, плюс спасителите, всичко бе напразно. Така и не успяха да го спасят.

– Не е ли подобна ситуацията с вестта за нашето спасение? – след това коментира Нора.

– Да, – съгласи се Дамян, – само един разказ за Христовата жертва и силата на Неговото възкресение може да спаси хората, които се опитват да се преборят с бурните вълни на живота.

– Колко често човек се среща със смъртта на близък, развод, финансов крах ….и всичко това може да смачка и удави човека, – допълни Нора.

– Когато споделяме своята надежда в Христос, – сбърчи нос Дамян, – те се чувстват се неудобно. Отхвърлят ни. Смятат, че са прекалено заети, за да слушат такива неща.

– А не могат да разберат, – възмути се Нора, – че вестта за любовта на Спасителя към тях може да им даде надежда не само тук, на земята, но и във вечността.

Бай Петър беше едър мъж. Той имаше голям и хубав магазин с много стоки.

Веднъж Минчо го попита:

– Когато започна търговията беше ли вярващ?

– Бях, – каза Петър. – Тогава започнах търговията с молитва. Бях предал сърцето си на Бог и Му казах: „Господи, искам да започна, но не искам да правя нещо, което Ти не одобряваш. Искам в работата си да бъда напълно честен“.

– Тази молитва имаше ли отговор веднага? – полюбопитствува Минчо.

– Първоначално магазинчето ми бе много малко. нямах много стоки, а и клиентите ми не бяха много. Изкарвах колкото да закърпя положението.

Минчо го слушаше с интерес, той очакваше с нетърпение да чуе, как Бог се е намесил  в работата на бай Петър.

– Един ден в магазина ми влезе непознат човек, – продължи разказа си магазинерът. – Изглеждаше интелигентен. Купи нещо съвсем малко и си тръгна. По едно време погледнах на пода и видях там един портфейл. Когато го отворих в него намерих много банкноти.

– Поиска ли ти се да ги вземеш за себе си? – попита Минчо.

– Дори и през ум не ми е минавало, – поклати глава бай Петър.

– Този човек върна ли се да си търси портфейла? – заинтересовано попита Минчо.

– След около половин час дойде същия човек, – каза магазинерът.- Той беше много притеснен.

Тогава бай Петър беше го попитал:

– Какво има?

– Парите, парите …, – объркано бе започнал да обяснява човека. – Парите си изгубих някъде…

– Това ли търсиш? – Петър беше му показал портфейла, който беше намерил на пода.

– Ето вземи малко от тези банкноти, като награда, – бе предложил радостно човекът.

– Не мога да ги взема. Пари, които не са спечелени с труд, те не са благословени.

– Добре, тогава ще ти се отплатя по-друг начин.

– Ама и ти си един човек, – зачуди му се Минчо. – Човекът ти дава пари от благодарност, а ти ….. И как ти се отблагодари?

– Чух от Васил, – каза Петър, – че тръгнал от къща на къща, разказвал им какво съм направил, а после ги съветвал: „Само при него да пазарувате. Той е много честен човек“. И от тогава тръгна всичко …

Лев Толстой в своя разказ „Ескимоси“ описва живота на този народ. Забелязал. че мъжете и жените имали абсолютно еднакви дрехи.

Единствената разлика била, че обувките в горния край били по-широки.

С какво е свързано това?

Защо са им на ескимосите по-широки горни краища?

Ако познавахте живота на този народ, веднага щяхте да се сетите.

Ако сте достатъчно любознателни, ще потърсите да прочетете.

За по- нетърпеливите следва…..

Отговор: В хят илесон атацед ис