Клиентката Моника поиска да и се поправи апарата, който имал технически проблеми.
Причина за проблема: След дълъг разговор мобилният ѝ телефон се нагрял и тя решила да го сложи в хладилника, за да се охлади.
Разбира се, тя го забравила там.
Когато телефонът ѝ бил отново необходим, той вече бил покрит със скреж и бил замръзнал.
За да го размрази, клиентката го поставила в микровълновата да се размрази…..
Влака закъснявал, а в него пътувал преподавателят от Католическия университет в Люблин отец Карол Войтила.
Поради отсъствие на изпитващият, студентите, които дошли за изпит си тръгнали. Останал само един свещеник от тях, който не познавал Войтила по лице, защото не ходел на лекциите му, но се готвил за изпита по чужди записки.
Два часа по-късно без дъх в аудиторията влетял Войтила. Той бил на възраст не много по-голям от чакащия го студент за изпита. Свещеникът се зарадвал, че няма сам да държи изпита и попитал
– И вие ли за изпита?
– Да, за изпита – потвърдил Войтила.
– Този тип закъснява. Всички си отидоха, а аз чакам, защото трябва да изкарам изпита днес, – обяснил студента.
– А ти познаваш ли Войтила?
– Не. Изглежда е много скучен тип. Не съм ходил на лекциите му. Разказвали са ми, че лекциите му са доста абстрактни и много трудни, – казал студента.
Дума по дума, в разговора двамата прехвърлили материала за изпита. Войтила питал, слушал и обяснявал по-трудните философски проблеми.
Изведнъж студентът скочил:
– Вие сте така добре подготвен! Моля ви, когато влезе преподавателят, не влизайте преди мен, защото след вас, аз навярно ще се проваля.
Навярно можете да си представите, колко бил изненадан студентът, когато чул:
– Дайте си студентската книжка, аз съм Войтила.
Свещеникът получил четири плюс по петобалната система…
Карол Войтила е светското име на папа Йоан Павел II.
Един християнин се оказал в компанията на човек, който в разговорът им хулел Бога.
– Спрете, господине, – казал християнина. – Нищо не казах, когато вие произнасяхте името на вашия шеф, но аз ви моля да оставите намира името на моя Господ!
Ние живеем в такова време, когато страхопочитанието е необичайно и рядко се проявява. Наричащите се християни са загубили представа за светостта и величието на Бога.
Някои християни макар да не се кълнат в Божието име, не проклинат, не богохулстват, но по време на службата разказват вицове за Бога, небето и Библията.
Бог е свят и непочтително е да се използва името Му напразно. Това е грях.
Ако искаме другите хора да не произнасят напразно името Божие, ние трябва да показваме по-голяма почит към Господа.
„Живейте и говорете така, че никой да няма повод да унижава и презира вас или Господа ви“.
Нека Бог ни помогне в това!
На излизане от църквата, след богослужението, Георги се запозна с една 95 годишна жена. Това запознанство прерасна в приятелство.
Младият мъж се надяваше с посещенията си в дома ѝ да направи дните ѝ по-радостни.
След три години тя почина. Тогава Георги осъзна какво се бе случило през тези три години и констатира:
– Имам още много неща да науча. През тези години, когато я посещавах, преди тя да си отиде, аз съм надценявал ролята си в живота на тази прекрасна жена.
Той разроши с ръка косата на главата си и продължи размишленията си:
– Всъщност тя ми даде много повече, отколкото аз на нея. Чувствах я много близка въпреки големите различия в годините, социалния статус и образованието. Това е един голям урок за мен. Въпреки всички различия ние можехме да бъдем приятели, да намираме общи теми за разговори.
Георги си спомняше как тази жена го посрещаше още на вратата, как се приближаваше на количката си с грейнала усмивка на лицето.
– Беше голямо удоволствие да слушам нейните разкази, – тъжно се усмихна младежът. – Те бяха изпълнени с богат духовен опит.
– Бог ни събра, – казваше тя. – Божия Дух е слязъл над нас.
Георги си спомняше нейните напътствия:
– Трябва не само да четем Библията, но и да я живеем.
– Знам, че сега тя е с Господа, – възторжено каза Георги. – Но как да я почета най-добре? Може би трябва да разкажа на всички младежи онова, което тя е споделила с мен. А защо не?
Тя беше от хората, които помагаха на младите като Георги да се приближават към Бога и да бъдат верни на Словото Му.
Нека да обичаме другите така, както Бог ни обича..
Наскоро почина дядо Димитър. Той беше на 102 години. На погребението роднини и приятели си припомняха обикновения му, но спокоен живот.
– Той винаги е имал покрив над главата, – каза леля Мара.
– Достатъчно дрехи, които да облича, – добави Христо.
– Никога не е оставал без храна, – засмя се от сърце Ченко.
– Но нали това е всичко, което дядо Димитър искаше? – попита съвсем сериозно баба Магда.
Този разговор накара Жельо да се замисли сериозно за нещата, от които се нуждаем и тези които искаме.
Той си спомни: „Исус ни предупреждава да не си събираме съкровища на земята, защото където е съкровището ни, там е и сърцето ни“.
Мислите на Жельо запрепускаха още по-бързо: „Апостол Йоан ни предупреждава, че ако не споделяме благата си с другите, Божията любов не е в нас“.
Като отклик на мислите на Жельо се обади Васил Джаров:
– Дядо Димитър не споделяше много блага с другите просто, защото не притежаваше много, но той винаги намираше време, да изслуша хората и да им помогне с каквото може.
– Много от нас пилеят времето си в търсене на забавления и отдих, – прибави Долапчиев, стар приятел на покойника.
– Не желаем да помагаме на самотните и болните хора. И в затворите не искаме да отидем, за да помогнем на тези, които са затънали дълбоко в греха, – назидателно каза Никодимов, съсед на дядо Димитър.
„Ако обичаме ближния, – помисли си Жельо, – обичаме и Бога. Човек не бива да се вкопчва във своите придобивки като нещо много скъпоценно, защото ще пропусне възможността да придобие нещо много по-ценно“.