Настроени да философстват и обменят информация Дико и Дельо седяха под сянката на стария бряст, далече от шумотевицата на деня и суетата на ежедневието.

– Какво става със Земята и нейната ос, – подметна Дико с искрящи очи.

– Това е обширно поле за разговор, – усмихна се Дельо. – За това можем да говорим цял месец и да не ни стигне времето.

– Та да си дойдем на думата, – натърти Дико. – Този глобален процес в промяната на климата си е естествен, нали?

– Разбира се, – съгласи се Дельо.  – Това основно се определя от взаимодействието между Земята, Луната и Слънцето. Те се стремят да са в постоянно равновесие, но това води до промените в орбитите на Земята и Луната, на по-бързи или по-бавни промени в наклона на земната ос, определящ ширината на тропиците.

– Явно от тях зависи, а останалото са дрънканици на тези, които искат да ни наложат глобализацията на цялото човечество. Лоша работа, но колко разбират това?

– Има хора, но те са твърде малко…. – поклати глава Дельо.

– За това не трябва да спираме. Само, когато призоваваме, човек ще се стресне и ще тръгне да спасява света.

– При тази нищета и глад, при това поголовно унищожаване на ценностите ….- усети се песимизма в гласа на Дельо.

– Четох някъде, че са разработили нова теория за устройството и динамиката на земното кълбо. Според нея движението на Земята наподобява вихри като спирали.

– Може и така да е , но тепърва трябва да се докаже,  – уклончиво се съгласи Дельо

– И това ще стане, – каза Дико, но изведнъж прехвърли разговора на друга страна, – А какво е сега състоянието на Земята, Луната и Слънцето?

– В момента има едновременна промяна на наклоните на оста на Земята и нейната орбита, – започна да обяснява Дельо. – Слънцето е във фаза на пасивност. Това води до по-продължително огряване на полярните шапки и топенето на леда. Студените водни течения се насочват към екватора и допълнително влияят на локалните климати. Комбинацията  на няколко фактора води до бурни промени.

– Виж я ти нея, – засмя се Дико. – И Земята била жива като нас.

– Но повечето хора, които живеят на нея, въобще не се интересуват от това и я нараняват, – недоволно заключи Дельо.

Двамата приятели въздъхнаха тежко. След това станаха от пейката и всеки пое към дома си, осмисляйки по свой начин току що проведения разговор.

Естер Чу е американска лекарка с азиатски произход. Тя работи в „Бърза помощ“ повече от 10 години. Няколко пъти в годината среща отказ от пациенти да ги обслужи поради расови предразсъдъци.

Чу работи в Орегон. Тя казва, че в щата има много бели националисти, кито не искат да приемат помощ от азиатска лекарка.

Обичайните разговори преминават по следния начин.

– Разбирам гледната ви точка, но аз съм учила в елитни институции и съм практикувала много години.

– Не, по-добре е да си вървя или да отида при друг лекар.

– Вие можете да се откажете от моята помощ, но аз си оставам квалифициран специалист за вас. Имате алтернатива, да ви обслужи стажант.

– Добре, нека е стажанта, той поне е бял.

Чу много пъти е преживявала периоди на неверие, срам и гняв и въпреки всичко тя „проявява състрадание и продължава да работи“.

Това не е единственият случай. Пациентските предразсъдъци към лекарите са толкова разпространени, че много медицински специалисти ги смятат като част от всекидневната си работа.

Натуралното число 1729 е добило популярност благодарение на анекдот, цитиран в книгата на Г. Х. Харди „Апология на математиката“.

Когато Харди посетил Рамануджан в болница, той започва разговора с „оплакване“, че е пристигнал на такси със скучен и незабележителен номер „1729“.

Рамануджан се нервирал и възкликнал:

– Харди, но това е най-малкото натурално число, което може да се представи като сума от кубове по два различни начина. Като едно на трета плюс дванадесет на трета или девет на трета плюс десет на трета.

Освен това , то се дели на сумата от цифрите си:

1729 / (1 + 7 + 2 + 9) = 91

Забележете още една закономерност за сумата от цифрите му.

1 + 7 + 2 + 9 = 19
19 × 91 = 1729

Масите бяха вече заредени и келнерите успокоиха хода си. Ваня също се успокои и седна до бай Гроздан. Двамата неусетно се разприказваха.

– Знаеш ли, Ванче, често гледам предаването ти по телевизията.

– Хубаво! – засмя се Ваня. – А сега ми кажи какво те дразни в него и не ти харесва. Наслушала съм се на похвали. Искам да чуя искрена критика.

– Много са разголени тия дето ги показвате. Ни срам, ни очи. Преметнали крак въз крак, всичкото им се види…..Пък съобразете се и малки деца гледат. Така ли ги възпитавате?

Ваня се усмихна смутено. Какво да му каже.

„Това търси публиката, бай Гроздене – помисли си Ваня. – Деца. Кой ти гледа децата? И те ще пораснат, същите ще станат. Нека гледат и се учат още от сега“.

Като видя , че събеседничката ми се посмути, бай Гроздан реши да разведри малко разговора.

– Е, понякога давате и много смешни работи, – добави възрастният човек.

– Какви? – оживи се Ваня.

– Веднъж показахте нова ветеринарна лечебница, в която щели да кастрират кучета. И тази лечебница я откриха с водосвет. Напоследък всичко ново се открива с водосвет…

– Вярно е, това бе грешка, – съгласи се Ваня, – че прекаляват с водосветите, прекаляват, но ние не ги организираме, само отразяваме събитията.

– А и още нещо, – плесна с ръце бай Гроздан. – При тая беднотия, все за пари лъжете хората. Ето виж „Стани богат“, „Треска за злато“, „Сделка или не“ и колко още. Я ми кажи, Ванче, колко хора печелят? Единици, а вие дразните хората, звънят като луди по телефоните …. Освен това, мине се, не мине, реклама – еди кой си спечелил толкова хиляди или милиони. Защо подлъгвате хората да си дават последните парици? Това си е чист обир.

– При нито едно от тези предавания или реклама няма насилие, – опонира Ваня. – Всеки участва доброволно.

– Наивните хора, лесно се ограбват „доброволно“.

– Но ако тези хора ги лишим от това, те ще загубят интерес към живота. Държавата не е настойник на своите граждани. Забраненото винаги е привлекателно и развращава. Дай свобода на хората, нека те сами решат да се отърват от порочното.

– Но порочното е нагло, то не подбира начини и средства, за да се наложи над доброто.

– Прогресивното трябва да  се утвърждава в единоборство с порочното  и да побеждава, – започна настървено да жестикулира Ваня.

– Сега при вашата демокрация, порочното взема връх, – подсмихна се бай Гроздан.

– Новият човек не се отглежда в саксия. Той трябва да надделява над бурените в обществото, – заключи Ваня спора.

И все пак бе тържество. Всички се обърнаха към масите, за да „почетат“ нареденото на нея.

Михаил работеше като свещенослужител в една болница. Неговата работа се състоеше в това, да утешава и насърчава пациентите и техните близки.

Обикновено в края на посещението си при болен Михаил се молеше с човека отсреща, за да може пациентът да се отпусне и да сподели с Бога своите надежди, притеснения и радости.

Някои пациенти не обичаха дългите разговори и искаха само молитва.

Михаил бе забелязал, че много трудно подкрепя в молитва някого, когото не познаваше.

„Как да се моля за него, – мислеше си свещенослужителят, – когато не знам какви са неговите мечти, от какво се страхува, какво обича?“

Когато Михаил сподели с Тимотей тези неща, той му каза:

– Чувстваш, че молитвите ти са неадекватни, защото не можеш да намериш подходящите думи.

– Ти си прав, – каза Михаил. – Когато се застъпвам за някой пациент в молитва, не мога да намеря точните думи, за да изразя неговата скръб от дадена загуба, радост от успешна трансплантация или шок от току що поставена тежка диагноза.

Тогава Тимотей го посъветва:

– Продължавай да се молиш за своите пациенти, но не забравяй, че самото ти присъствие там, езикът на тялото ти, съчувствие ти, което проявяваш, също са част от молитвата.

– Какво излиза тогава? – замисли се сериозно Михаил. – Радостният дух, милото отношение и топлото присъствие са молитва, която има голяма сила.

– Молитвите ни не трябва да се изразяват само с думи, – поясни Тимотей, – но и с отношението ни към този свят и към Бога.