Мая бе объркана:

– Нима от мен като жена в днешния век се очаква да жонглирам с много задачи, а в резултат на това да бъда стресирана, изтощена, постоянно заангажирана, ….?

Тя добре разбираше колко е претоварена една съпруга в съвременния свят, особено много, когато има и деца.

– Когато съм натоварена прекалено много, трудно определям колко време и енергия трябва да употребя за всяка област от живота си, – призна си Мая. – Изпадна ли в такова състояние не вземам качествени решения, трудно ми е да водя смислен разговор.

От гърдите ѝ се изтръгна вопъл:

– Кога ще се наслаждавам на живота, който ми е даден?

Тя имаше враг, който се възползваше от уязвимостта ѝ. Неговата цел бе да я докара до състояние на изтощение и умора всеки ден от живота ѝ.

Ако успееше да я разсее, той открадваше „изобилието“ от живота ѝ. Лишаваше я от радостта и надеждата, разрушаваше мира ѝ.

Той не можеше да промени утрешния ден, но днешния успяваше да обърка с голямо удоволствие.

Мая се усмихна:

– Дяволът е майстор лъжата и разсейването. Той не ме изкушава с нещо очевидно, като компромис. Тактиката му на съблазняване е да предлага неща, които изглеждат добри, за да ме отвърне от Божието вечно най-добро за живота ми.

Тя плесна възторжено с ръце и продължи монолога си:

– Не съм създадена да се тревожа и да пропилявам живота си в постоянна заангажираност? Бог ме е създал за радост, мир и вечно въздействие, а не за временни разсейвания.

Мая поклати глава:

– Може би е време да направя някои промени в живота си.

Знаете ли, че Бог има противоотрова за изтощението?

Той предписва тайната на „пребъдването“ в Него, за да излекува уморената ти и изтощена душа.

Силата винаги идва от почивката , а не от ненужната и непрестанна дейност.

Когато постоянстваш в присъствието на Христос и Му позволиш да нашепва в ухото ти Своя чудесен план за всеки ден, час и дори за конкретните моменти от деня ти, тогава Неговите славни плодове ще бъдат красиви и вкусни в добре напоения ти живот.

Трябва да намерим тихи моменти в шумния си живот, за да започнем да чуваме тихия глас на Отец.

Днес разговорът бе доста разгорещен.

– Ревността става явна, когато отказваме да празнуваме нечий късмет, таланти или способности, – отбеляза Веско.

– Завистта и ревността са части от най-ранната лъжа на врага, – добави Филип. – Те се изграждат върху почвата за сравнение, която ни кара да вярваме, че Бог задържа Своята доброта от нас и че вместо това я дава на някой друг.

– Този тип мислене е крепост на робство, – размаха ръце Живко.

Матей се размърда и заяви:

– Завистта е трудно доловима. Тя е опозиция на добротата, която слиза върху другите. С други думи завистта е в пряка опозиция на любовта.

Веско отново взе думата:

– Завистта и ревността вярват, че Божията доброта е ограничена и има само определено количество от нея. Това е вярата, че това, което някой друг има или му е дадено, ще бъде извадено от това, което ние може да имаме или да получим.

– Често, когато сме подбудени от завист и ревност, нашата естествена реакция е да омаловажим успеха на другите, за да се почувстваме по-добре относно себе си, – усмихна се Филип.

– Любовта не се хвали с нечии постижения, нито преувеличава собствената си значимост, – наблегна мълчаливецът Тодор.

– Прекалено високото мнение за нашите собствени мисли или способности ще отблъсне другите от нас, – забеляза Живко. – Такъв човек наричат, присмехулник и всезнайко.

– За нас е много лесно да попаднем в тази категория, защото вярваме, че нашите мнения ни определят и ни правят такива, каквито сме, – обяви Матей.

– Възможно ли е всъщност да задържаме любовта си към другите поради нашите мнения? – попита Велко, най-малкия в групата.

– Почитането и признаването на постиженията на другите, без значение кои са те или как живеят, не те прави по-малко важен, – отговори Веско. – Издигайки значението на другия, почитайки го, привличаш повече почит към себе си и е демонстрация на зрялост в сърцето ти. Способността да признаваш и почиташ някого е доказателство, че преодоляваш своите ограничаващи вярвания за Бога.

– Любовта избира да празнува всички добри неща! Тя се радва с онези, които се радват, – каза Филип. – Да обичаш другите, като ги почиташ, се превръща в място на свобода, вярвайки, че има предостатъчно доброта за всички нас.

Стоян бе поканил приятеля си Калин в дома си.

Докато седяха на масата, се започна интересен разговор между двамата.

– Какво правиш, когато искаш да спреш да вършиш грях? – попита Стоян.

Калин се замисли и след няколко минути даде следния отговор:

– Лишавам се от нещо, пазя се от изкушаващи ситуации или се разсейвам с по-безобидни дейности.

– Мисля, че никоя от тези техники няма да проработи, – заяви Стоян.

– Сигурен ли си? – наклони на една страна глава Калин.

– Не можеш да пренебрегваш желанията си или да подчиниш волята си, – отбеляза Стоян.

– Защо? – изненада се Калин.

– Защото умът и волята ти не са в центъра на процеса на вземане на решения. Сърцето ти е важно, – наблегна Стоян. – Ако не обичаш нещо, няма да го направиш, а не мразиш ли нещо, няма да спреш.

– Все пак има толкова много книги за самопомощ и дори проповеди с различни стратегии, – възрази Калин. – В тях има някаква мъдрост за това как да спрем лошите навици и да започнем с добрите.

Стоян въздъхна и се опита да започне по-отдалече:

– Хората в миналото, а някои дори и днес, смятат, че правилният начин за премахване на греха са лишенията. „Не докосвай; не хващай; не вкусвай“. Те се лишават от основни блага – „аскетизъм“, нанасят си рани. Начинът да се бориш с греха е да го изтръгнеш от себе си.

– Че какво толкова? – повдигна рамене Калин.

– Виж, – повдигна вежди си Стоян, – ако някой се бори с порнографията, той може да се лиши от интернет и технологиите и когато се провали, той изпитва срам и вина. Проблемът е, че лишенията не могат да променят сърцето така, както гладуването не може да се отърве от глада.

– Добре тези методи не работят, – съгласи се донякъде Калин. – Тогава как трябва да се борим с греха?

– Нужно е да насочваме умовете си към Христос. Не можеш да промениш сърцето си, като кажеш „не“ на желанията си. Но можеш да го направиш, като насочиш ума си към Христос, – подчерта дебело Стоян.

– Не може ли по-друг начин? – сбърчи нос Калин.

– Категорично не, – отсече Стоян. – Когато си спомниш, какво Христос е направил за теб, сърцето ти се изпълва с любов. Това чувство ще пренастроят сърцето ти, за да направи това, което лишенията никога не биха могли.

– Трудно ми е да го приема, – призна си Калин.

– Насочи ума си към Исус и Божието Слово и ще убиеш греха в живота си, – посъветва го настойчиво Стоян.

Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

Всички бяха много весели и водеха разговор за радостта.

– Помислете си каква радост изпитва човек, когато овладее някакво умение за първи път, – предложи Люси.

– Например, ако си научил чужд език достатъчно добре, – обади се бързо Недю, – можеш да разговаряш с хора от други страни.

– Или изминаваш километър след километър и най-накрая пресичаш финалната линия на маратона, – размърда се от мястото си Стойко.

– А може би от години се опитваш да се дипломираш и най-сетне излизаш на сцената, за да получиш дипломата си, – усмихна се замечтано Дора.

– Във всички тези случаи изпитваме различни емоции, но на преден план винаги е радостта, – отбеляза Люси.

– Всяко добро нещо идва от Бог и Той се радва на всичко добро, – каза Христо.

Думите му бяха посрещнати с едно мощно:

– Ооооо!

– Той е единственият и истински източник на радост и когато положим вярата си в Него, можем да преживяваме радост във всички наши обстоятелства, – продължи възторжено Христо. – Можем да имаме радост насред борбата, ако нашата надежда е Господ.

– Не може ли без Бог? – нацупи се Дора.

– Грешката, която често правим е, че търсим радост извън Бог, – отбеляза Христо. – Когато оценяваме себе си според мнението на някой друг за нас или според заплатата си, или нашата социална позиция, ние пропускаме истинската радост. Изобщо пропускаме радостта от пътуването, радостта от откритието, радостта от сърце, отворено за Бог, но най-вече невероятната възможност да споделим радостта на нашия Господ с другите.

– О, не! Всичко това ми звучи досадно, – сбърчи нос Люси.

– На когато сме изпълнени с радостта, която идва от Бог, ние излъчваме любов и наслада за околните, – каза с болка Христо, защото съжаляваше, че не го разбират.

Той въздъхна и добави:

– Именно тогава познаваме истинската радост.

Другите му обърнаха гръб.