Симеон Петров бе талантлив лидер. Той беше международен директор на бързо развиваща се организация с нестопанска цел. Отговаряше за надзора на операциите в цяла Африка, като същевременно координираше работата си с екипи в Европа и Северна и Южна Америка.

Графика му бе много натоварен, постоянни крайни срокове, късни разговори през часови зони и нарастващ натиск от всички посоки.

Кръвното му налягане се бе повишило рязко. Беше започнал отново да пуши след години на отказване. Обърна се към вечерни инжекции с алкохол, за да успокои препускащите си мисли.

Симеон отчаяно се нуждаеше от помощ.

В крайна сметка той се върна в родината си за лечение и никога не възобнови ролята си.

Всичко започна добре, но завърши с ранно пенсиониране.

Когато Сашо научи историята на Петър, попита:

– Защо се е случило така с него?

Бащата на Сашо отговори:

– Този човек беше брилянтен и дълбоко отдаден на каузата, но талантът и страстта не са достатъчни.

– Какво още трябва? – повдигна вежди Сашо.

– Призванието изисква зрялост и начин на живот, който може да издържи тежестта на дадената от Бога цел.

– Посочи ми примери, за да ми стане по-ясно, – помоли Сашо от баща си.

– Ето ти няколко такива, при които характерът изостава от призванието: Моисей не можа да влезе в Обетованата земя поради нерешен проблем с гнева; Соломон позволи на сърцето си да се отдаде на идолопоклонство, което доведе до разделено царство; Давид изпадна в прелюбодеяние, измама и убийство по време на период на безделие; Самсон саботира призванието си чрез компромиси и снизхождение; Илия, емоционално изтощен и изолиран, се оттегли твърде рано от пророческата си мисия.

– Колко жалко, – възкликна Сашо.

Бащата продължи:

– Всяка от тези библейски фигури беше призована и надарена от Бог, но техните неконтролирани апетити и застояли недостатъци на характера се превърнаха в пречки за изпълнението на тяхната задача изцяло. Призванието без характер е тежко бреме. Можеш да започнеш пътуването си, но доброто му завършване изисква съзнателен растеж.

Жоро се вълнуваше:

– Единството не е еднаквост.

– Прав си, – съгласи се Боби. – Единството може да се определи като група от хора, които имат обща цел, визия или посока.

– В случая не ставаше въпрос да бъдем абсолютно еднакви, – оправда се Ивайло, който бе започнал разговора за единството, – а да напредваме към една цел.

Той бе заявил, че всички е нужно да имат едни и същи интереси, желания, дори хобита, което звучеше сякаш е необходимо да са еднакви.

Слави даде пример:

– Вижте един футболен отбор. На терена всеки играч има определена позиция, която включва дадени умения, роли и отговорности. Но всички играчи се стремят към една цел, да вкарат повече голове от противника.

– Църквата е мястото, където всички различия вече не трябва да предизвикват никакви разделения поради нашето единство в Христос, – заяви твърдо Христо. – Защото нашата обща цел е напредването на Божието царство чрез споделяне на Евангелието на Исус Христос. Когато вярващите се съберат заедно и действат в библейско единство, те вече няма да бъдем разделени или победени.

Повечето в групата бяха осъзнали какво е единство, за това закимаха глави в съгласие.

Петър бе на колене. Прибрал ръце пред гърдите си, той усилено се молеше.

Врагът обикаляше ядосан край него и се чудеше как да го откъсне от този разговор с Господа.

Изпращаше му мисли от вида:

„Днес пак не успя да направиш …“

„Трябваше да свършиш и това ….“

„Закъсняваш със сроковете. Шефът ти пак ще те мъмри“.

Но нищо не помагаше.

Петър се бе оставил в ръцете на Господа и слушаше гласа Му. Отчиташе грешките си и търсеше помощ и подкрепа.

Той знаеше:

– Ако искам мир, трябва да се моля.

Врагът не се измъчваше, когато той слушаше проповеди.

Изчадията на ада не се смущават, когато отваряше християнска книга, нямаше да го спрат и когато правиш дарения.

Но почнеше ли да се моли, врагът се вбесява. Той всячески се стреми да го отклони от общението му с Бога.

Молитвата има голямо значение в тази война, за това Петър се молеше усърдно и продължително.

Петър знаеше, че не може да контролира събитията, нито да определя бъдещето, защото нямаше власт за това.

Но той често си казваше:

– Има толкова много неща, които не мога да направя. Но има едно нещо, което непрекъснато е нужно да правя. Трябва да се моля.

Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.

Един ден Елена се почувства виновна за злонамерените клюки, които бе разпространявала. Отиде при местния свещеник и призна греха си.

Този човек не веднъж бе изпитвал жилото на думите ѝ.

– Какво мога да направя, за да поправя всички щети, които причиних с клюките си? – попитала Елена.

– Събери торба с пера, – предложи ѝ той. – След това обиколи всяка къща, за която си казала клюка и сложи по едно перо на вратата.

За Елена това изглеждаше доста просто нещо, за това тя го изпълни.

Върна се при свещеника и попита:

– Направих това, което казахте, а сега какво да правя?

– Върнете се и съберете всяко от перата, – бе отговорът.

– Това е невъзможно, – възрази Елена. – Вятърът вече ги е разнесъл из града.

– Точно така, – усмихна се свещеникът. – След като кажете лоша дума, тя се носи във въздуха на криле и никога не може да бъде взета обратно. Бог ви е простил, както поискахте, но аз не мога да премахна последствията от вашите обидни думи или да ги събера от местата, където са кацнали.

Какво да правим, когато някой иска да „сподели“ клюка?

Ако приятел се обърне към вас с някаква „новина“ или „притеснение“ относно друг човек, спрете го и го попитайте:

– Мога ли да цитирам това, което ще ми кажете?

Това е достатъчно да сложи край на разговора, преди той да е започнал.

Точно както един малък охлюв може да унищожи цяла цветна леха, така и една малка клюка може да разруши репутацията на човек, да опетни характера му и да погълне приятелство.