Възрастните хора преживяват много трудно и това не е само заради малките им пенсии. Често са подложени на тормоз от свои и напълно непознати.

Бай Наско имаше две дъщери, но те се бяха задомили надалече в големите градове на страната. Често го навестяваха. Но колкото и да го викаха, да поживее при тях, той все казваше:

– Тук съм се родил и тук ще умра. Ако искам да вида големия град, ще се кача на автобуса, ще ида в града, ще напазарувам, ще видя други хора и ще се прибера в къщи.

Той не стоеше на едно място, все шеташе, поправяше нещо, натъкмяваше, приспособяваше.

Разговаряше с комшиите и с хората, които срещаше в селото. Обменяше информация с тях и сам я разнасяше в селото неволно.

– Знаеш ли какво се е случило с Кирил часовникаря тази нощ? – попита го Крум.

– Какво е станало? – попита бай Наско. – Пред тях видях линейка.

– Някакви младоци го нападнали нощес, – тъжно поклати глава Крум.

– Пак ли циганите, – разтревожено попита бай Наско.

– Какви ти цигани, един от тях е бил синът на бившия кмет.

– И какво са искали от Кирил? – попита Бай Наско.

– Пари, – махна с ръка Крум. – пребили него и жена му. Цялото ми лице е било в кръв.

– От къде са били сигурни, че има пари? – попита бай Наско.

– Ами давал на заеми, помагал на този,  на онзи и го надушили, – обади се Начко.

– Колко са му взели? – попита Дако, който прибираше овцете си.

– Шест хиляди и някакви златни и сребърни накити, – каза Крум.

– Хванали ли са ги? – попита бай Наско.

– Хванали са ги, защото един от тях е бил много умен и се е обадил по телефона си и по това са ги хванали. Но няма да ги държат много, – каза Крум.

– Нали са покровителствани от някой, други са чеда на шефове, бързо ще ги отърват, нали бащите им ще платят, – каза Начко.

– А кой ще плати и върне здравето на Кирил? – попита Дако.

– Дори и да го повъзтановят, след такъв бой, ще бъде половин човек, – въздъхна бай Наско.

– Няма радост  в старините ни…., – тъжно заключи Начко.

Един старец живеел на планината в една пещера с петте си ученика. Наближавал празник. Те седнали да похапнат, но имали малко сух хляб и няколко плода.

– Ако ние сме смирени и истинни чада на Бога, – казал старецът, – то нека всеки от вас се помоли за храна, която иска да вкуси на празника.

Учениците смятали, че те са недостойни за тази благодат и накарали старецът да се помоли за всички и той се съгласил със радост.

Когато молитвата му свършила, в пещерата се появил непознат мъж.

– Идвам от далече, – казал той. – Родил съм се в пустинята.

Мъжът донесъл храна, за която братята никога не били чували. Имало грозде, нарове, смокини, орехи и неща, които по това време няма от къде да се вземат, медна пита, стомна с прясно мляко, както и 10 пресни хляба.

– Това ви изпраща един знатен и богат човек, – казал мъжът и си тръгнал.

Братята били смаяни от подаръците и си казали:

– Това наистина е изпратено от Бога.

Николай и Зина с радост очакваха раждането на детето си. Те дълго си говореха, как ще го водят на разходка, ще му четат приказки, ще си играя заедно с него, ще го обучават и му показват различни неща.

Дългоочаквания ден настъпи. Раждането протече много тежко и лекарите се принудиха да направят секцио.

За щастие момиченцето, което кръстиха Райна, беше добре, но Зина изпадна в кома. След раждането тя изгуби съзнание и не даваше никакви признаци на живот през следващите няколко часа.

Николай и роднините се молиха и вярваха, че Зина ще дойде на себе си и ще прегърне малката си дъщеричка.

Но чудото се бавеше.

Лекарите се бяха отчаяли и вдигнаха ръце от младата родилка.

Една от медицинските сестри каза:

– Знам от опит, че за новороденото докосването от майката има огромно значение. А защо да не направим обратното?

– Сигурна ли си, че ще има някакъв ефект? – попитаха я останалите, които бдяха над родилката.

– Не знам, – каза медицинската сестра, – поне да опитаме. Може да подейства.

Сложиха бебето в ръцете на майката. Райна започна да плаче, да крещи и …. стана чудо.
Зина отвори очи и се върна към живот.

След няколко дни тя се прибра у дома и разказваше на близки, познати и приятели:

– Лекарят ми каза, че викът на дъщеря ми ме е накарал да се върна в съзнание.

Всички се радваха край нея и прегръщаха малкото момиченце, което бе помогнало на майка си да оживее.

Бяха се карали. Децата веднага усещаха това по поведението на родителите си. Лъхаше прекалена любезност по време на вечерята между тях.

– Свали си лактите от масата, Лили, покажи малко уважение към храната, която майка ти е приготвила.

– Деца, по-тихо и не говорете едновременно и двамата, баща ви е имал дълъг и изморителен ден.

Лили не знаеше за какво са си говорили родителите ѝ, но това малко я интересуваше. Понякога тя бе усещала студенина между тях, но това минаваше бързо между тях, поне за сега.

Кирчо беше малък, но се досещаше бързо за тези неща.

– Пак ли се скарахте с татко? – попита Лили.

– Не сме се карали, мила, – гласът на майка ѝ звучеше напрегнато.

Кирчо не се стърпя и попита:

– Ще се развеждате ли с татко?

– Не, по-добре си яж яденето, – каза майка му и наведе очи надолу.

– Аз при кого ще остана, – Кирчо притеснено започна да поглежда ту единия, ти другия.

– Я не говори глупости, – скастри го сестра му. – Нима е възможно да се разведат като имат такъв чудесен син като теб, Киро.

Лили го каза саркастично, но брат ѝ не схвана иронията.

– А, добре тогава, – успокои се Кирчо и щастливо взе да лапа храната пред себе си.

След като всички се нахраниха, Лили помогна на майка си, като изми съдовете.

– Благодаря ти, Лили, – каза майка ѝ. – Много добре постъпи…..

– О, мамо, нали знаеш какви са мъжете, – въздъхна Лили.

Тя погледна майка си и забеляза в очите ѝ сълзи.

Малко след това баща ѝ я похвали:

– Лили, ти си страхотна дъщеря.

Лили не прие с радост комплимента, защото само преди седмица го бе чула да казва за нея: „Тя е таралеж в гащите“.

Но този път Лили имаше сериозни съмнения, че ще се разведат. Тя самата не искаше това да се случва. На приятелката ѝ родителите ѝ се разведоха, а сега не може да я утеши….

Един ден пътешествайки по страната, Хинг Ши пристигнал в един град, в който в този ден се събирали най-добрите майстори по живописта и си организирали помежду си състезание, за да се избере най-добрият художник на Китай.

Много изкусни майстор взели участие в този конкурс, множество картини представили те пред погледите на строгите съдии.

Конкурсът вървял вече към своя край, когато съдиите изведнъж се объркали. Те трябвало от останалите накрая две картини, да изберат най-добрата.

Смутени гледали платната. Шепнешком разговаряли, търсейки някакви грешки. Но колкото и да се стараели, не бил намерен нито един недостатък, никакво отклонение, които можело да решат изхода на конкурса.

Хинг Ши наблюдавайки ставащото, разбрал затруднението им, излязъл от тълпата и им предложил помощта си. Когато в странника познали известния мъдрец, съдиите с радост се съгласили.

Тогава Хинг Ши отишъл при двамата художника и им казал:

– Майстори, вашите картини са прекрасни. Трябва да призная, че в тях не намирам никакви недостатъци, како и съдиите. Затова ви моля честно и справедливо да оцените работите си, а след това да назовете недостатъците им.

След дълго оглеждане на картината си, първият художник отровено признал:

– Учителю, както и да гледам картината си, не мога да намеря в нея недостатъци.

Втория художник дълго мълчал.

– Ти също ли не виждаш недостатъци в своята картина? – попитал Хинг Ши.

– Не, просто не съм уверен, с коя от тях да започна, – честно отговорил смутеният художник.

– Ти си победител в конкурса, – казал с усмивка Хинг Ши.

– Но защо? – възкликнал първият художник.  – Нали аз не намерих нито една грешка в работата си! Как може да ме победи този, който е намерил в у себе си множество такива?

– Майстор, който не може да намери недостатъци в работата си, е достигнал края на своя талант. Но този, който може да забележи недостатъци там, където другите не могат да намерят, още може да се усъвършенства. Как мога да връча наградата на този, който е свършил своя път, а не на този, който е постигнал същото, но продължава по своя път? – отговорил Хинг Ши.