Цял ден Пламен се въртя в работилницата. Нещо човъркаше, но изглежда не успяваше, защото пухтеше и мърмореше недоволно под носа си:

– Какъв винт само! Отне ми цялото време и пак не мога да го отвия…..

Приближи Григор и за известно време наблюдаваше приятеля си. Накрая го попита:

– Защо не използваш автоматичен винтоверт? Ето го там в шкафа. Всичко става за броени минути.

Пламен се наежи и бе готов да кресне, но размисли. Отвори шкафа извади инструмента и бързо извади винта.

– Един от най-важните приоритети на Бог е да ни предостави правилните инструменти в живота, – каза Григор. – Дали това ще е мъдростта да се справим с трудно положение, волята да прекратим лош навик или допълнителна вяра и доверие, за да се преминем през изпречилото ни се препятствие с увереност, Бог е верен и ни снабдява с това, което ни е нужно за живота.

– Ти все с твоя Бог, – намръщи се Пламен.

– Като влагаме надеждата си в Господа, получаваме достъп до кутията с неограничен брой инструменти, които ни служат за всичко, пред което се изправим.

– Да, да! – продължи да мърмори кисел и раздразнен Пламен. – Къде бе твоя Бог, когато се трепах цял ден да отвия този скапан винт?

– А ти потърси ли Го? Призова ли Го на помощ?

– И какво да падна на колене и да му се моля?! Благодаря, това не е за мен.

– Когато Той ти даде сила, ще живееш в победа! – заключи Григор и тръгна да излиза.

А Пламен продължи да мърмори.

Жалко бе да гледаш този съд. Той бе толкова красив, но пукнат. Малко момиче със сълзи на очи го бе донесло в грънчарската работилница и с болка бе едва промълвило:

– Можете ли да направите нещо за него.

Грънчарят взе съда, огледа го, погали грозната пукнатина и обеща:

– Не плачи, ще стане дори по-добър.

Момичето едва-едва се усмихна, но повярва на майсторът и си тръгна.

Грънчарят постави съда на рафта, а на другия ден се зае с него. Взе го и го дочупи окончателно. Праха овлажни с вода. Получи се глинена маса. Той дълго се труди над нея, като я мачкаше и преобръщаше с ръце не веднъж. Глината стана мека и податлива при опипване.

Накрая удовлетворен въздъхна и я постави на грънчарското колело.

Под ръцете на майсторът започна да се оформя прекрасен съд, в който нямаше никаква пукнатина или грапавина.

– Все още си слаб, – каза си грънчарят, – а и цветът ти е някак скучен и сив.

Майсторът постави съда в разгорещената пещ, като непрекъснато го държеше под око, контролирайки топлината, която го облъхваше.

Когато вече реши, че е достатъчно, грънчарят извади съда от пещта.

Пламтящият огън бе придал на съда невероятна красота.

Ти и аз сме малки глинени съдове в ръцете на Господа, Чиято трансформиращата сила ни е предназначила за слава.

Завоят бе остър. Валеше като из ведро.

Инат Своенравов влезе в завоя с осемдесет. Колата стана непослушна и занесе. Срещу нея се зададе ТИР.

На сантиметри от него Своенравов успя да овладее колата.

Все пак това беше неговата кола. Той е лудо влюбен в нея. Обичаше я повече от жена си и децата си.

До втори март на две хилядната година Инат се заглеждаше по жени, че кой не го прави днес, но на тази дата взе шофьорска книжка и от тогава се заглежда само по коли.

А ето какво стана само за секунди. Тежкия ТИР връхлиташе малката лада. По това време Инат само си подсвиркваше безгрижно с уста.

Колата усетила опасността стъпи здраво на гумите си и в последния момент се хвърли в канавката. Канавката е мястото за всеки, който добре се е почерпил в някое заведение, преди да тръгне на път.

– Боже, какво правя в канавката, – попита уплашено Своенравов, – нали само една чаша изпих?

А дали бе една и той съвсем ясно не си спомняше.

Ладата прилича на нещо което бе леко сплеснато между ръцете на великан. Тирът продължи без да спре.

Минаха една две коли, но шофьорите си обърнаха главите на обратната страна. Сигурно са си казали: „Добре, че не сме ние“.

Невероятно, но една кола все пак спря.

– Да те закарам до една ремонтна работилница, оттатък града е, – и спрелият шофьор започна да вади въже от багажника си.

– Вече звънях до „Пътна помощ“ и полицията, – каза Инат, – трябва да ги дочакам.

А в същото време си помисли: „Сякаш съм ги поканил на любовна среща …..притрябвали са ми“.

Но въпреки всичко не тръгна с предложилия му помощ.

Човекът хвърли ядосано въжето в колата си, тръшна вратата, запали и показа на Инат как се излиза от завоя с пълна газ.

Представете си, че сте в работилницата, където се прави анализ на материала, в един стоманолеярен завод. Около вас има малки преградки и отделения. Стоманата се изпитва до краен предел и се отбелязва с цифри, които обозначават степента ѝ на закаленост.

Няколко парчета се подлагат на усукване до толкова, че се счупват. Върху тях се отбелязва силата на усукване. Други се разтеглят до край и на тях се бележи възможностите им за разстягане. Други се подлагат на натиск до раздробяване и те се бележат.

В завода знаят степента на напрежение на всяко парче стомана. Така могат да определят кои от тях стават за  построяване на кораб, здание или мост. Работниците са добре осведомени за това благодарение на залата за анализите, която на практика доказва качеството на материала.

Така се случва и с Божиите деца. Бог не иска да бъдем вази за украшение от стъкло и порцелан. Той иска да бъдем като тези яки стоманени пръти, способни да издържаме на най-висока степен на усукване или натиск, без да се предаваме.

Бог не иска да сме като оранжерийни растения, а да бъдем подобни на дъбовете, устояли на бурите; не и подобни на пясъчни дюни носени от вятъра, а по-скоро гранитни скали, съпротивляващи се на ураганите.

За да ни направи такива, Той трябва да ни тества в изпитания. Много от нас са преживели и знаят от собствен опит, че страданието всъщност е Божият лабораторен тест.

Лесно е да говорим за вярата и да развиваме теории за живот чрез вяра, но Бог често ни хвърля в пещта, за да изпита качеството на нашето злато, отделяйки го от примесите и шлаката.

Блажени сме, когато ураганите на неспокойното житейско море ни правят ценни за Господ Исус Христос. По-добре в бурята с Христос, отколкото в спокойна вода без Него.

Канадски художник Глен Лемесуре създава своите скулптори от стари механизми.

За разлика от скулптора Роб Хигс творенията на Лемесуре не се движат, но за това пък имат впечатляващи размери.

Teenage Wildlife, показан на картинката, е направена от части на стар лифт, който е на повече от 100 години.

Тежи повече от тон. Размерите са му по-големи от човешки ръст.

За да се превози от работилницата е разделен на 15 части.