Последните лъчи на слънцето обагриха облаците. Марта стоеше пред отворения прозорец и негодуваше на глас:

– Това не може, онова не бива. Така не можеш да постъпваш…. до гуша ми дойде. Каква я тази свобода, щом трябва да се съобразява с другите? Нима това е свобода?…

Подухна лек ветрец. Листата леко се разшумяха, а птиците започнаха вечерните си концерти.

Главата на Марта клюмна на гърдите ѝ и тя неусетно притвори очи.

Изведнъж пред нея се появи огромна торта.

– Мога ли да си похапна от нея? – попита Марта ококорила широко очи.

– Може, – обади се тих глас.

Тя бързо взе вилицата и ръката ѝ се протегна към това невероятно лакомство, но изведнъж спря.

– Но нали е вечер? – плахо попита Марта.

– Яж, – подкани я тихия глас.

Тя не дочака втора покана, а бързо се нахвърли към тортата.

– А мога ли да не мия съдовете? – отново попита Марта невидимия си благодетел. – Всяка вечер не лягам, докато не измия всичко в кухнята.

– Не мий, – отново се обади тайнствения глас.

– А мога ли така просто да си полежа на дивана?

– Може.

– Да, но трябва да проверя дали децата са си научили уроците и са си написали домашните.

– Какво от това? – попита гласът. – Лежи.

– А утре мога ли да не отида на работа? – с плаха надежда попита Марта.

– Не отивай!

– А какво ще кажат там за мен?

– Защо това толкова много те вълнува?

– А мога ли в събота и неделя да не ходя при родителите си?

– Може.

– Да, но те са вече възрастни, – заговори съвестта на Марта, – имат нужда от подкрепа и внимание. Освен това трябва да взема някои продукти оттам.

– Е, измисли нещо, – добави гласът.

– А мога ли в събота да отида на танци, а след това в магазина, поне да погледам?

– Може.

– А мога ли да кажа на Станислава, че е кучка?

– Може, но какво ще спечелиш от това….

– А може ли…….?

Марта беше щастлива, тя можеше да направи толкова много неща, които по-рано ѝ бяха „забранени“.

На улицата някой форсира двигателя на колата си. Вятърът се усили и рамките на отворения прозореца се треснаха.

Марта бавно отвори очи. Дълбока въздишка на разочарование се отрони от гърдите ѝ. Тя стана бавно, затвори прозорецът и се затътри към кухнята.

Дотегнал му бе живота на Мартин и се обърна към Бога:

– Какъв е този живот? – силно се възмути той. – Отивам на работа, работя като вол. А съпругата ми само вечеря, сутрин закуска, а през останалото време безделничи, даже я мързи и да се облече. Къде е справедливостта, Господи? Ще разрешиш ли проблемите ми?

– Няма страшно, – успокои го Господ, – за мен няма нищо невъзможно. Просто ще разменя местата с жена ти, а после вие сами се оправяйте.

– Идеално, съгласен съм! Най-после ще си почина!

– Така да бъде, – тежко въздъхна Бог.

И така за Мартин започна нов живот.

Чистене, пране, закърпване на скъсания ръкав на сина му, който се бе катерил по дърветата. Миеше децата. Даваше им супа….

А вечерта малкият се развика:

– Трябва да идеш утре в училище, класната те вика …

Помагаше на децата да си научат уроците. А късно вечер, когато всички вече спяха, Мартин отиваше в кухнята да измие съдовете, които бяха препълнили мивката.

На пазара, по магазините ….. нямаше край. Мартин се мяташе като катерица нагоре, надолу ….

Той не можа да издържи дълго тази въртележка. Бе изминала едва една седмица, а той се чувстваше преуморен.

И тогава той отново извика към Бога:

– Боже, помогни ми! До сега не съм осъзнавал, че животът на един мъж е рай в сравнение с този на жената. Моля Те, върни всичко, както беше.

Господ се усмихна и му помаха с ръка ….

Училище като училище. Славов скоро бе постъпил на работа в него, но не бе съгласен с доста неща, които ставаха там.

Често в класните стаи бе виждал икона на Христос, а това го дразнеше. Това противоречеше на убежденията му и идеологията му. Тази икона му бе ненужна, както и самия Христос.

Този ден Славов дойде много нервен в училище. И както крачеше в учебната стая посегна и свали иконата, която отдавна бе като трън в очите му.

Децата реагирах веднага:

– Защо правите това?

А учителят нервно отговори:

– Защото така искам. Преподавам ви общообразователен предмет, а не Закон Божий.

И слава Богу, че не преподаваше Закон Божий. Страшно е да си представим как щеше да го прави…

– Ние бихме искали Христос да остане с нас, – настояха децата. – Върнете иконата обратно на стената.

– Не искам, – смръщи вежди учителят, – това противоречи на моите убеждения.

– Добре, – казаха децата, – но ние искаме!

– Щом искате, – грубо каза Славов, – окачете си я сами.

– Но ние не можем да стигнем до там, за да я закачим. Високо е за нас.

Много от родителите се бяха оплакали на директора на училището и той бе повикал Славов  да разговарят по този въпрос с него:

– Чу ли, учителю? Те са малки и не могат да стигнат толкова високо, а ти си достатъчно висок, така че можеш да я поставиш така, че децата да я виждат. Ти им отнемаш светлината и я заменяш с тъмнина.

– Каква светлина, – опонира Славов, – та това е само икона.

– Тук не става въпрос само за иконата, а за вярата на децата в Божия Син.

– Това са отживелици, – започна настървено Славов. – Тези деца учат физика, химия, биология и други предмети, които нямат нищо общо с Библията и християнската вяра.

– Ние всички се наричаме християни. Христос измени този свят. За това красноречиво говори историята.

– Християни, – измърмори под носа си Славов.

– Какво предлагате на децата днес? Отнемате им Христос и вижте какви са резултатите са налице: увеличена детска престъпност, детска депресия, компютърна зависимост, хазарт, чувство за вина, използване на наркотици, алкохол и цигари. Виждаме децата как блуждаят из Интернет и в места, които са заплаха за живота и здравето им.

Славов мълчеше.

– И така ще бъде! Нима се учудвате? И по-лошо ще стане! – каза директорът. – Отнемайки от детските сърца Христос, на какво ще разчитаме в бъдеще? Че всичко при децата ще бъде добре?

– Човек може да се оправи и сам, без някакво си божество, – каза Славов.

– Грешите, Христос е казал: „Без мен не можете да направите нищо“. И това, което става днес пред очите ни, е доказателство на Неговите думи.

Ана и Андрей живееха вече 25 години заедно. Децата им бяха пораснали и се бяха пръснали по големите градове. Той бе учител по френски език в гимназията, а тя медицинска сестра и работеше в болницата.

Настанаха трудни времена и парите почнаха да не им достигат.
По-рано ходеха на театър, опера и балет. Посещаваха концертите на своите любими певци, но сега не ходеха никъде.

През последната година Ана забеляза, че мъжът ѝ започна да закъснява често след работа. Първоначално се тревожеше, дали не му се е случило нещо лошо и му звънеше, но после започнаха да я тормозят съмнения:

– Той няма проблеми със здравето. Дали не ми изневерява? Та той е на 52 години, кой знае какво се върти в главата му.

И Ана реши да проследи мъжа си. Излезе малко по-рано от работата и нае едно такси.

Тя видя как Андрей седна в колата си и потегли. Спря пред супермаркета.

„Сигурно е решил да купи продукти за в къщи, – помисли си Ана. – Вярно е, че го прави много рядко, но и такова се е случвало“.

След час Андрей излезе от супермаркета с два огромни пакета. Качи се в колата, но потегли в съвсем друго направление, а Ана с таксито след него.

Андрей спря пред стар панелен блок. Извади двата големи пакета и се насочи към един от входовете му. Там го срещна младо момиче на около 25 години. И двамата влязоха във входа.
Сърцето на Ана замря.

„Толкова години сме живели заедно, а сега и това“, – въздъхна тежко Ана.

И тя се насочи към дома си.

След около час и половина се прибра и мъжът ѝ. Ана нищо не му каза. Легна и заспа.

На следващия ден реши да разбере, коя е нейната съперница. Отиде до познатият ѝ блок. Застана на входа. Сградата не беше много висока, само четири етажа. И тя започна да звъни подред на всички звънци, очаквайки да се покаже онова младо момиче.

– Само да я видя, очите ще ѝ издера, – закани се Ана.

Хората, които се показваха бяха все възрастни. Само на едно от позвъняванията никой не откликна.

– Вероятно това е апартамента на оная пикла, – каза си Ана.

Когато мъжът ѝ се прибра, тя го притисна до стената:

– Андро, защо ми изневеряваш? Дадох ти най-хубавите си години, а ти с тази 25 годишната от ул.“Иван Вазов“ 45, какво правиш? Подлец такъв?

– Любима моя, не е това, което си мислиш. Това е моята работа.

– Работа, да се усукваш около млади момичета, – иронизира го Ана.

– Виж, – каза спокойно Андрей, – аз работя допълнителна работа към социалните. Нося продукти на пенсионерите по домовете в определени дни. За това ми плащат пари. Бях намислил да спестя малко, за да можем това лято да отидем на почивка.

Ана скочи възмутена:

– А онова момиче? И то ли е пенсионерка?

– Виктория е момичето, което се грижи за баба Катя, която е обездвижена.

„За това на този апартамент никой не ми отвори вратата, – прехапа устни Ана. – Вероятно тази девойка е вършела нещо, което е попречело да ми отвори. Боже, каква глупачка съм“.

Тя прегърна мъжа си и разбра, че по-предан човек от него едва ли ще срещне някога в живота си.

Млякото изскочи от тенджерата и започна да вини веднага Нетърпението:

– Не можа ли малко да почакаш? Както винаги все прибързваш!

– Нима съм виновно аз? – започна да е оправдава Нетърпението. – Всичко идва от Небрежността. Тя отвлече вниманието на леля Дора и жената не можа на време да помести тенджерата.

Небрежността се намръщи:
– Все аз съм ви виновна! Ако леля Дора не бе толкова разсеяна, нямаше да се случи това, – прехвърли вината веднага на разсеяността.

А разсеяността не остана по назад, а обвини изкипялото млякото:

– А то къде е хукнало, та не стой мирно в тенджерата? Някой гони ли го? Можеше да почака поне малко.

Леля Дора поклати глава, дълбоко въздъхна и каза:

– Всичко стана по моя вина! Не трябва да допускам повече това! Не бива като варя мляко да се захващам със нещо друго. Започна ли да върша друга работа, забравям за него.

Получи се нещо доста странно. След признанието на леля Дора най-лошите и нежелаещи да се поправят навици се умълчаха. След такава изповед какво можеха да кажат. За това в нищо повече не я упрекнаха.

Впрочем, какво тук е странното?

Признаването на грешката и желанието да не се допуска такава, е начало на промяната. Хубаво е в такива случаи, желанията да не останат бездейни, защото всичко отново ще се повтаря.