Тони седеше и се потеше в офиса си. Бе горещо и задушно. Дори вентилаторът, който бръмчеше насреща му, не подобряваше състоянието му.

Майка му бе звъняла вече два пъти и той все и затваряше, пъшкайки:

– Уф, просто не мога да говоря в момента, много съм зает.

Нямаше много работа, но не му се говореше с никой, дори и със собствената си майка.

Не беше кой знае какво, но тази възрастна жена искаше само да чуе гласа му и да се увери, че е жив.

Събудената съвест на Тони го зачовърка:

– Какво правиш? Така ли се отнасяш с тази, която те е родила и грижила за теб ден и нощ, докато стъпиш на краката си? Как можеш така да я пренебрегваш?

– Добре де, – измърмори отегчено Тони, – ще и се обадя по някое време през седмицата.

Телефонът му иззвъня, той беше в ресторанта и си поръчваше обяд. Отново бе майка му, но и този път ѝ затвори.

Тъй като след отказ, телефона я препращаше на гласова поща, майката сериозно се притесни:

– Дали не му се е случило нещо лошо? Боже, дано само не се е разболял. Откакто се разведе с Калинка, няма кой да го погледне.

Вместо да даде поръчката си Тони каза на изумения келнер:

– Аз обичам мама. Обещавам, ще ѝ се обадя по-късно.

Когато четете тези редове, спомнете си, че имате майки, особено ако са още живи. Не чакайте те да ви се обадят, звънете им вие. Те ще се зарадват, защото ще чуят гласа ви.

Дебатът се развихряше, въпреки горещината.

Обсъждаше се лакомията. Чудеха се дали тя е грях или не.

– Та това е толкова нищожно нещо, – треперещият глас на Данаил изразяваше явно настроението му по въпроса.

– Крайно време е, изобщо да не се смята за грях, – отзова се неясно словоизлияние Дончо, докато натъпкваше цяла пица в устата си.

– Трябва ли да се изпитва чувството за вина, когато все още имам място в хранопровода си за още нещо? – попита пълничкия Спас.

– Е, лакомията не е чак толкова голяма работа, колкото и се придава, – усмихна се Крум.

– Все пак можеш да я изповядаш като грях, без да споменаваш името ѝ, – отбеляза Васил.

– Какво толкова? – опули очи Ставри. – Замиташ я под килима и се съсредоточваш върху истинските грехове.

– Това е объркваща тема от години, – сбърчи нос Тони. – Трябва да се променят и изяснят нещата относно това.

– Не ме интересува лакомията, – каза Братан. – не обичам много да ям, но виж за мързела не съм съгласен да го считат за грах.

Повечето се засмяха, защото знаеха прословутата „работливост“ на последния изказал се.

Странно, тези хора говореха така за греха, сякаш никога не са чели Библията.

Щилян се бе свил след поредната критика и изглеждаше жалка картина. Златко го видя и веднага го подкачи:

– Пак ли те гълча началството. Не се притеснявай, той знае само да критикува.

– Кой се радва на критика? – повдигна тъжните си очи Щилян.

– Е, понякога тя е градивна, – опита се да го успокои Златко.

– Но има нещо още по-лошо от самата критика, – сбърчи нос Щилян.

– И какво е то? – попита изненадан Златко.

– Хората, които не спират да критикуват. Знаеш за какво говоря?

– Аха, срязали са те с думите „Това е невъзможно“. Е все пак това може да предизвика твоя ентусиазъм и желание да се захванеш с по-голям проект, – с усмивка поклати глава Златко.

Щилян само вдигна рамене.

– Помисли си само, – въодушевено продължи Златко, – почти всеки напредък, откритие или акт на смелост е предизвикан от критика. Наистина има само един сигурен начин да я избегнеш.

– Чудно ми е, какъв е той? – с болка отвърна Щилян.

– Просто не прави нищо, – плесна с ръце Златко.

– И що за избор е това? – недоумяващо свъси вежди Щилян.

– Ако очакваш да бъдеш похвален, трябва да бъдеш готов да те критикуват, – поклати заканително пръст Златко.

– Като се замисля, – Щилян се почеса по главата, – в живота върхове са достигани чрез насърчение от някой друг, а не от критика.

– Какви ги дрънкаш?! – възмути се Златко. – Няма значение колко велик, известен или успешен е един мъж или жена. Забележи, всеки от тях жадува за похвала и аплодисменти.

– Това добре, – съгласи се Щилян, – но как да преодолея поредната критика?

– Много просто, – изпъчи се важно Златко и се потупа по гърдите, – работи по-упорито, за да докажеш, че тази критика е несправедлива.

– Да, но много боли, – с мъка констатира Щилян.

– Важен е крайният резултат, а не това, което са ти казали, – потупа го по рамото Златко.

Дали от съветите или споделянето не знам, но Щилян се освежи и бе готов да се захване отново за работа.

Вечерта спусна тъмния си воал. В апартамента бе тихо.

Станчо седеше сам на масата пред две чинии с ядене, които сам си бе приготвил.

В съседния апартамент също вечеряха. Смехът и гръмките им разговори раздираха тишината, която цареше около Станчо.

Така ден след ден той вечеряше, обядваше и закусваше сам, тъй като жена му бе починала преди известно време.

Станчо се бе свикнал със самотата си, а пронизващата болка, че не може да чуе веселия смях и говор на жена си се бе притъпила.

Тази вечер смехът зад стената го прониза дълбоко.място

Преди да си легне Станчо си прочете Псалм 23. Той бе любимият му. Най много му харесваше 4-я стих, особено мястото, където се казваше, че Бог е с него.

Станчо знаеше:

– Присъствието и любещия поглед на Пастира се усеща във всеки детайл от живота ми….

И успокоен от такива мисли той заспа.

Ако знаем, че Някой е с нас, това би донесло утеха, особено ако сме самотни.

Бог ни е обещал, че Неговата любов ще бъде винаги с нас. Той няма да ни изостави.

Когато се чувстваме самотни и незабелязани, независимо дали сме в кухнята, в автобуса, прибиращ се от работа или дори в претъпкания супермаркет, ние знаем, че погледът на Пастира е винаги върху нас.

Какво успокоение:

– Той винаги е с нас.

Лечо ядосано махна с ръка и почти кресна:

– Тодор е глупак …

– Чакай малко, не се горещи, – хвана го за рамото Григор.

– Глупак е и това е, няма какво повече …

– Слушай, – малко по-меко каза Григор, – глупаците са хора, които до такава степен са загубили връзката с реалността, че вгорчават не само своя живот, но и този на тези около него. Необходимо ли е да се връзваме на приказките му?

Лечо го погледна изумен и попита:

– Какво искаш да кажеш с това?

– Ето какво имам предвид, – започна да обяснява Григор. – Не можем да се отнасяме с тялото си, както си искаме, защото веднага ще усетим последствията от това. Ако се държим с хората, както на нас ни харесва, няма да имаме приятели и здрави семейства.

– Добре де, – намръщи се Лечо. – Ако живееш егоистично това няма ли да засегне обществото по някакъв начин?

– Глупаците сеят вятър и жънат бури, но крайната форма на глупостта е да направиш център на живота си нещо различно от Бога. Това винаги ще води до разочарования и провали, – подчерта дебело Григор.

– Какво ми говориш? – Лечо вдигна недоволно ръце. – Такива виждат физически, психологически, рационални и духовни граници в реалността, но кривнат от тях, а после се чудят, от къде им е дошло това или онова.

– Глупаво е да се пренебрегва реалността, – въздъхна Григор. – В този свят живота и без това не е много лек.

– А, – щракна с пръсти Лечо, – за това се иска акъл.

– По-точно мъдрост от Бога, – поправи го Григор.

Лечо махна с ръка и само прибави:

– Важното е да върши работа, няма значение от къде е.