Всички се събраха на гробището. Небето беше тъмносиво и мрачно. Можеше да се подуши снега в студения северен вятър. И в шестте гроба бяха пуснати ковчезите.

Един глас от тълпата зададе въпрос, който вълнуваше всички присъстващи:

– Всички ли така ще умрем?

Свещеникът бе почти 60 годишен, той обикновенно се държеше топло и приятелски с хората.

– Всички ще умрем, приятелю, но никой не знае кога, – каза свещеникът. – За това винаги трябва да сме готови да се срещнем с Бога.

Михаил не се стърпя и заговори:

– Какво да правим с тази болест? Тя е цяла напаст, може да отнесе всички ни.

– Най-добрата защита е молитвата, – каза свещеникът. – Най-добре е да отидем в църквата и да изповядаме греховете си, така че ако Бог реши да ни вземе да сме готови.

– Но нали тази болест се разпространява много бързо между хората, които са струпани на едно място? – гласът на Милена потрепера. – Не е ли по-добре да останем по домовете си, за да се избегне контакт с болните?

– Ако си останете у дома, няма да можете да ходите на църква. Светостта е най-доброто лекарство, – настояваше свещеникът на своето си.

– Ако стоиш настрана от останалите, има по-голям шанс да избегнеш заразата, – обади се Катя.

– Трябва да отменим събиранията на много хора на едно място, да затворим пазара, да не допускаме външни хора в града, – прокламираше Мирон.

– Но ако останем по домовете си, как ще вършим работата си? – попита Слави.

– Ако затворя магазина си, ще загубя много пари, – провикна се Нено, – но съм готов да го направя, за да спася живота си.

– Тази болест е изпратена от Бога, за да ни накаже за греховете ни, – каза свещеникът. – Светът е станал зъл. Навсякъде се ширят сладострастия и непочтителност. Мъжете са затънали в пиянство и разврат, жените излагат на показ телата си, децата не се подчиняват на родителите си. Бог е разгневен и яростта му се излива върху нас. Къде ще избягате от неговата справедливост? Тя ще ви намери, където и да се скриете.

– Какво да правим тогава?

– Ако искате да живеете, – извиси глас свещеникът, – трябва да ходите на църква, да изповядате греховете си и да водите по-праведен живот.

– Това не е живот, – извика един доста едър мъж от множеството, –  вие ни обричате на смърт.

Повечето от хората не бяха съгласни със свещеника. Те подкрепяха в мислите си този мъж. Напастта бе дошла, трябваше да се направи нещо …….

Въпреки, че Бог може мигновено да ни преобрази, той е избрал да ни развива по-бавно. Исус умишлено е развивал учениците Си постепенно, точно както Бог позволи на израилтяните да заемат Обетованата земя „малко по малко“, така че да не бъдат претоварени. Той предпочита да работи стъпка по стъпка в живота ни.

Защо отнема толкова време да се променим и да порастнем? За това има няколко причини:

Ние се учим бавно. Често се налага да учим урок 40 или 50 пъти, за да го научим, както трябва. Проблемите продължават, повтарят се и ние си мислим: „Пак ли? Аз вече съм научил това!

Но Бог знае по-добре. Историята на Израел илюстрира колко бързо забравяме уроците на Бог и колко бързо се връщаме към старото си поведение. Ние трябва многократно да повтаряме това, което сме научили.

Имаме много още да отучваме за неща, които създават повечето от нашите проблеми. Всички наши лоши навици не се развиват за една нощ, тогава е нереално да очакваме, че те ще си отидат веднага. Това не е хапче, молитва, или принцип, който веднага може да отмени щетите нанесени от много години. В случая се изисква упорита работа, при която става отстраняването на лошите  и порочни навици, каито се заменят с чисти и добри такива.

Растежът е болезнен, понякога и страшен. Няма растеж без промяна. Няма промяна без страх или загуба. Няма загуба без болка. Всяка промяна е свързана със загуба на нещо. Например, страхуваме се за загубите си, дори ако нашият стар начин е в разрез с новото, това е като чифт износени обувки, които не искаме да захвърлим, защото са удобни и познати.

За изграждане на добрите навици се изисква време, за да се развият. Не забравяйте, че вие сте сбор от вашите навици. Вашите навици определят характера ви.

Има само един начин да развием навиците на Христо-подобен характер. Трябва да ги практикуваме, а това отнема време! Навици не се променят мигновенно.

Денят беше горещ. Сенките на дърветата отдаваха своята прохлада на хората, които се бяха скрили под тях.

Цанко беше дошъл специално да се види с Катя. Бяха се запознали преди три седмици. Той веднага я хареса, затова си намери повод да се отбие до дома ѝ.

Беше намислил предварително какво да я попита. Тя знаеше, че е готвач и нямаше да се усъмни в нищо.

– Познаваш ли някой, който иска да вземе на работа готвач като мен? Мога да правя всичко, – каза Цанко.

– Какво можеш да предложиш като специалит, Цанко? – заинтересува се Катя.

– Пържен дроб от животни угоени със смокини. Спортистите обичат да ядат такова нещо. Най-добре е да се избягва свински дроб, той е по-твърд от телешкия или агнешкия дроб. Предпочитам да пържа, а не да го пека на скара. Така месото остава по-сочно и свежо. Поръси го с мента, кориандър, сол и ще имаш чудесно ястие. Хората от моя народ го наричат нарифа.

– Какво означава нарифа? – попита Катя.

– Означава победа! – ухили се Цанко. – Това е поднесена победа, победа за сетивата, за стомаха, за езика, за небцето. – Цанко изведнъж спря обясненията и пак попита, – Катя, знаеш ли някой, който наистина търси готвач?

– Мисля, че знам! – засмя се Катя. – Ела с мен, Цанко!

Приятел на баща ѝ скоро бе прогонил готвача от заведението си, поради това, че готвачът му си присвоявал част от продуктите и ги носел у дома си. Катя бе харесала Цанко. При първата им среща дори опита някакъв негов специалитет, който ѝ се стори много вкусен.

Беще убедена, че чичо Григор, приятелат на баща ѝ, щеше да го хареса и ще го вземе на работа.

Не вярвате, че може да съществува такъв вестник? Смятате, че това е някаква шега или редакторът и сътрудниците му не са си свършили работата?

По-добре разберете какво събитие се е случило тогава.

На 26 ноември 2014 г. в навечерието  на финала за купата по футбол в Бразилия между отборите на „Крузейро“ и „Атлетико Минейро“ във вестник „Estado de Minas“ излязла голяма статия за събитието и то на първа страница.

Във вестникът имало и други новини със снимки, но в тези, които нямали отношение към футбола, не била отпечатана никаква друга дума освен сричките: „бла, бла, бла“.

Двете монахини тази вечер трябваше да стигнат до женския манастир „Сестри на милосърдието“. Те се оглеждаха с надежда за някой, който можеше да им покаже пътя.

Беше война. Англичаните бяха нахлули във Франция. Никъде не се срещаха жени, явно каква бе съдбата им, след като оттук бяха минали английски войски.

Повечето от полята бяха изгорени. Французите горяха, за да няма храна за настъпващите войски, а англичаните унищожаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си.

Най- после двете монахини видяха сбръчкана старица, застанала пред една каменна къща, под още неузяла ябълка. С безъбата си уста възрастната жената се опитваше да отгризне от една зелена ябълка.

Когато ги видя старицата се опита да се скрие, но не успя да стигне далеч.

Мария, едната от монахините учтиво се обърна към възрастната жена:

– Добър ден, майко. Този път към манастира ли отива?

Жената се успокои, посочи напред с ръка по пътя и каза:

– Зад хълма е.

– Далече ли е? – попита другата монахиня.

– Много,

– Ще стигнем ли там докато се стъмни? – попита Мария.

– Ако имахте коне, да, – каза старицата.

– Благодаря ти, майко, – любезно каза другата монахиня.

– Имах дъщеря и двама внуци, – почти изплака старицата, – англичаните ….. дано горят в ада.

– Ще се молим за дъщеря ти и внуците ти, – съчувствайки ѝ каза Мария.

– Имате ли хляб? – с надежда попита старицата.

Мария се огледа наоколо дали няма от ония гладни мъже, които скитаха наблизо и като се увери, че няма никой, кимнаха с глава на Сара нейната спътничка.

Сара извади от торбата остатъци от хляба, който им бе останал и го предложи на старицата. Жената ги грабна и лакомо взе да ги гризе с безъбата си уста.

Мария и Сара продължиха пътя си.

– Ако продължаваме да раздаваме храната си, скоро ще започнем да гладуваме, – каза Сара.

– Знам, – каза Мария, – но как бихме могли да откажем?

– Не можем да свършим работата, за която сме пратени, ако умрем, – рязко възрази Сара.

– Но нали сме монахини, – каза кротко Мария. – трябва да помагаме на нуждаещите се. А колкото до това, кога ще умрем, нека Бог решава.

Сара остана смаяна:

– Никога не съм те чувала така да говориш преди.

– Баща ми мразеше хората, които говореха само за морал, а всъщност „всички те са добри, когато това ги устройва“. Когато много искаш да направиш нещо грешно, да натрупаш богатство от нечестни сделки, да целунеш жената на съседа или да излъжеш, това е времето, когато трябва да се съобразиш с правилата. Почтеността е като меч. Не трябва да замахваш с него,освен ако не си готов да го изпробваш.

Сара замълча, може би мислеше въру думите на Мария или просто се бе отказала да спори.